Господарката на Рим
Шрифт:
– Миличък – докоснах брадичката му с пръст и той обърна очите си към моите, – никой не те е разпознал досега. Никой дори не те поглежда повторно, освен, за да си помисли: "Какъв е тоя странен мъж с превръзка през окото, и с шапка и дебело наметало посред лято?"
– Имах най-известното лице в Рим в продължение на осем години – рече той малко навъсено.
– Но вече изминаха пет години от смъртта ти. Тълпата вече те помни смътно, само като далечна легенда. Единственото, за което говорят напоследък, е Турий Мирмилона. – Протегнах ръка. – Ножа, моля. Бодеш ме с брадата си.
Той сведе глава и аз започнах със задоволство да режа косата му, наблюдавайки как тъмните боядисани кичури падат върху неравния под.
– Турий Мирмилона? – попита най-сетне.
– А има и един тракиец, който е популярен. Видях надпис на стената на банята на улица "Нар" – "Бребикс Тракиеца кара всички жени да въздишат".
– Бребикс – промърмори Ариус. – Моето име стоеше на тази стена в продължение на години.
Изсмях се. Ариус потърка бузата си в опакото на ръката ми и късата му брада ме одраска.
– Някой ден ще я отрежем и нея – казах аз, – ти не просто бодеш, ти стържеш.
– Не е вярно… О! – въздъхна той, когато смъкнах туниката от рамото си, за да му покажа червено петно, оставено от брадата му. – Аз ли съм го направил?
– Няма значение – бутнах го да се обърне, за да подстрижа врата му. – Той ме обича страстно – казах на гръцки, усмихвайки се. – Моят Ариус. Някой ден той няма вече да се нуждае от брада, нито от глупави превръзки за окото, нито от шапки. Ще живеем в планината, където никой никога не е чувал за Варварина и той няма да се интересува дали го познават, или не. И нашият син няма никога, ама никога няма да припари до арена!
Направих крачка назад и изтупах последните паднали снопчета коса от рамената на Ариус. Той отново ме придърпа в скута си и аз отпуснах глава върху рамото му. Като плъзнах ръката си по гърдите му под туниката, почувствах топлината на здравото му тяло и сърцето, туптящо отдолу. – Дали наистина трябва да го правим? Да ходим в Колизеума?
– Да – той целуна веждата ми. – Ще гледаме Викс, не игрите.
– Но няма да ни разрешат да седим заедно – жените имат отделен сектор.
Ариус се намръщи.
– Ще ти позволят да седнеш с мен!
От две седмици се опитвахме да следим сина ни, като се сливахме с тълпите, които вървяха подир императора на ежедневните му обиколки из града, и търсехме с поглед фигурата в червена туника, която неотменно седеше в краката на императора. "Домашният любимец на императора" – така го наричаха римляните и подозираха, че е негов незаконен син. Никога не беше на повече от ръка разстояние от императора. Нямаше никакъв шанс да го грабнем и да изчезнем с него, не и за двама опърпани избягали роби, които не можеха да подкупят никого.
Дори и ако по някакъв начин успеехме да измъкнем Викс, къде можехме да избягаме, че Домициан да не ни открие?
Светлата утрин малко помръкна.
Ръката на Ариус хвана моята.
– Хайде да тръгваме!
За пръв път откакто се бяхме върнали в Рим, се отправихме към Колизеума.
Направо да ти се догади от начина, по който тълпите нададоха рев, когато отрочето на Теа влезе в императорската ложа и помаха.
– Зад мен! – изсъсках му и заканително се наведох към него.
– Разкарай се, краво! – каза безцеремонно хлапакът и се пльосна в краката на Домициан.
Побесняла, аз се настаних от другата му страна. Не само че беше невъзпитано хлапе, но и червената му туника отвратително контрастираше с розовата ми стола и сапфирите. Кимнах на двама роби да се приближат с ветрилата от щраусови пера. По времето на игрите Матралии винаги беше ужасно горещо Домициан се занимаваше с някаква купчина документи и с постоянно навъртащите се наоколо писари, но Викс седеше спокойно и изпиваше до дъно всичко, което му попаднеше.
– Ехааа! … – Той подсвирна с уста при вида на огромната пясъчна шир, която се разкриваше пред императорската ложа. Обикновено беше напрегнат и вдървен като статуя в присъствието на императора, но сега зяпна с уста така възторжено, както всички плебеи по трибуните. – Т'ва да си сянка на императора си имало и хубави страни! Гледката от тук.
– Мислиш ли, че майка ти е там някъде? – каза Домициан, докато сверяваше нещо в един списък и се ровеше сред другите.
– Ня'ам си представа – сви рамене Викс. – К'во ще кажеш да хвърлим едни зарове, цезаре? Парадът при откриването винаги е доста безсмислен С тази игра на зарове Викс вече беше съдрал кожите на императорския ковчежник, на един трибун, на двама мудни благородници от семейство Гракх и на самия император. Сега аз бутнах Викс по рамото в точно подходящия момент и ръката му се отплесна.
– Мамиш! – Императорът грабна заровете, които изпаднаха от ръкава на Викс. – Какво друго да очаквам от един долен плъх от сметището?!
Придворните размениха погледи.
– Какво правят императорите с измамниците? – попитах аз с най-кадифения си глас.
– Измамниците по традиция се хвърлят на лъвовете, Лепида! Дори и младите измамници. Как ще ти се стори това като подарък по случай рождения ти ден, Версенжеторикс? – Лицето на императора беше непроницаемо. – Един танц с лъвовете върху пясъка на величествената арена?
– На тая игра не играя, цезаре, благодаря – отвърна Викс неспокойно.
– Измамник – казах аз, милвайки думата. – Измамник.
– А ето и как да мамиш, за да си непобедим! – Викс извади отнякъде ласкателна усмивка. – Покриваш фалшивия зар с дланта си, – ето така… – демонстрира той с ловко движение. – Видя ли?
Императорът се вторачи мълчаливо в него още за миг, а после се усмихна широко.
– Покажи пак!
– Ето така. – Той нагласи ръката на императора. – Не, не, цезаре… Ето така… О, богове, бавен си Те продължиха играта на зарове по време на сутрешния лов на зверове и на обедните екзекуции. Седях нацупена.