Господарката на Рим
Шрифт:
– Да не вземеш да припаднеш! – каза Викс с отвращение.
Паулиний усети как в него се надига смях, огромни истерични вълни от смях. Искаше да се смее, докато умре. Но се приближаваха още пазачи, любопитни придворни и зяпнали роби. С непохватни движения той свали червения си преториански плащ и уви с него сина на Флавия. Викс преметна единия край върху лицето му.
– Погрижете се за императора – нареди Паулиний на стражите. – Повикайте лекаря му. Аз ще се погрижа за момчето.
–
– Императорска заповед! – каза хладнокръвно Паулиний. – Специална заповед!
Пазачите незабавно сведоха погледи.
– Как се чувстваш? – прошепна Викс на момчето, докато го измъкваха от коридора и от бързо растящата тълпа от зяпачи.
– Ами… ами… странно е… не знам. – Момчето беше на крачка да се разплаче.
Под наметалото Паулиний повдигна воала на Юлия. Отдолу имаше дълъг плитък разрез, кървящ леко. Не кървавата рана, която Паулиний беше очаквал.
– Предполагам, че изродът е пропуснал – сви рамене Викс. – Имаш късмет!
Късмет? Паулиний не искаше да мисли Като стигнаха до външната порта, Викс се обърна и тръгна обратно, а Паулиний пое сина на Флавия.
– Какво ще правиш с мен? – попита задъхано младият наследник.
Ще кажа на императора, че си мъртъв, помисли си Паулиний. И че съм се отървал от тялото тихомълком.
– Не мърдай – скара му се той и пришпори коня си с момчето, превито на седлото пред него. Лек галоп към къщата на баща му сред падащия здрач, отчаяни опити да обясни случилото се; но за негова изненада на баща му бяха достатъчни едва няколко думи.
– Добра постъпка! – беше всичко, което му каза, и за по-малко от секунда вече бе отпратил всички роби, а раненото момче беше бързо отнесено вътре.
– Императорът… – Езикът на Паулиний беше като от олово. – Императорът не бива да разбере, че ти...
– Няма – хладнокръвно отвърна баща му. – Ще изведа момчето от града още преди зазоряване.
– Весталката – каза Паулиний, – тя беше… Тя не беше весталка, а Юлия, която е мъртва.
– Няма време за това сега… – Маркус не изглеждаше изненадан. Паулиний зяпна от почуда.
– Ти си знаел?
– Да не мислиш, че е успяла да инсценира собствената си смърт без чужда помощ? Връщай се в двореца, преди да са забелязали липсата ти!
Краката на Паулиний го отведоха до кръглия храм на Веста. Като погледна нагоре, видя, че другите девици весталки го наблюдават, подредени в мълчалива бяла редица. Лицата на всички бяха забулени.
Окървавения воал на Юлия сложи на първото стъпало. Коленете му омекнаха и той седна до него, докато двама преторианци не дойдоха да го търсят.
Старата година беше умряла и по императорски декрет Рим щеше да посрещне новата със смърт.
Странна,
Мрачно чувство измъчваше Паулиний, който съпровождаше затворничките на черния си кон.
Глъчка посрещна двете осъдени жени, които вървяха към съдбата си, заобиколени от преторианци. И двете дребни и светлокоси, едната в изцапана копринена туника с цвят на корал; другата в чиста роба на весталка. Кораб очакваше Флавия, а след това малък остров сред морето; но всичко, което предстоеше на весталката Юстина, беше задушна гробница, където щеше да бъде зазидана с тухли. Весталките, които престъпваха обета си, бяха погребвани живи.
Хванати за ръце, двете жени минаха по улицата.
– Защо? – Паулиний чу Флавия да пита унило – да ме оставят жива на някакъв остров за следващите четирийсет години – защо това да е по-милосърдно от смъртта?
– Кой е казал, че боговете са милосърдни? – гласът на Юлия беше нежен.
– О, знам, че не са! Твоята богиня или моят бог… Момчетата ми са мъртви, Юлия. По-големият заедно с Флавий, а по-малкият – дори не знам къде е екзекутиран.
– Аз не бих била толкова сигурна все още, Флавия.
– Не! Познавам Домициан. Той мрази децата, защото му напомнят, че е смъртен – уби собствените си деца още в утробата, като преби жена си, а сега убива и моите.
– Гледай към хоризонта.
– Какво?
– Когато пристигнеш в Пандатерия. Това е тихо място – треви, полюлявани от вятъра, тихи плитчини и малка каменна колиба с малка гробница. Ти ще си сама и тишината ще бъде непоносима за известно време, затова се вслушвай в крясъците на морските птици и гледай към хоризонта. Няма да си сама за дълго.
Гласът беше кадифен и успокояващ.
– Един ден, скоро, ще видиш платно на ръба на океана. Избеляло червено платно, струва ми се, с ред гребла от всяка страна. Ще си помислиш, че идват, за да те убият, ще искаш да избягаш, но ще останеш гордо на мястото си, защото си от рода на Флавиите и ще умреш като такава. Но галерата няма да акостира. От нея ще се спусне малка рибарска лодка без гребла и приливът ще я понесе към брега, и много преди да достигне до сушата, ти ще видиш кой седи в нея, махайки с ръце и викайки името ти. И ще се хвърлиш в океана, за да посрещнеш сина си.