Господарката на Рим
Шрифт:
– Не! – Ръцете нежно бутнаха неговите настрана. – Не, просто натъртвания Разгърна разкъсаната коприна и започна да търси счупени кости.
Това, което откри, беше подутина. Зелена, отпреди дни, не нова. Под гърдата . Как беше получила тази бучка там? И то с толкова странна форма?
Пръстите му напипаха още една. И още една Той свали цялата туника.
– Ариус – гласът на Теа беше шепот, – недей.
На трептящата светлина от огъня бучките, синините, белезите и следите от изгаряния бяха невидими. Но не и за ръцете му.
– Ариус– Той я погледна. Не знаеше какво изражение беше изписано на лицето му, но тя вдигна ръка, за да прикрие очите си. Белезите от разрязване с нож, които забелязваше за пръв път, сега достигаха почти до лакътя .
Ариус посегна, за да докосне лицето , но спря. Всеки мускул от тялото беше свит в трепереща буца.
Той отдръпна ръка. Отново я загърна с дрехата .
– Права си – каза. – Просто натъртвания. Тя потръпна, сякаш я беше ударил. Очите бяха пълни с отвращение и ненавист към самата себе си.
– Спи. – Изправи се, постла наметалото си до стената на стаята и легна там. – Леглото е за теб.
Той видя облекчението , когато тя скри лицето си и се сви като дете. Въпреки че мина доста време, преди да успее да заспи.
Ариус изобщо не мигна.
Внимавай, голямо момче, казваше му Херкулес. Не разравяй гробове, които е по-добре да останат непокътнати. Но Херкулес беше този, който гниеше в гроба. Херкулес беше мъртъв, а Стефанус, градинарят, щеше да умре заедно с Флавия.
Ариус Варварина беше все още жив.
Той разрови гроба на демона търпеливо, лопата след лопата черна земя. Демонът се разви, протегна се, прозя се след дългия си сън. След това седна кротко и двамата – Ариус и неговият демон – започнаха да планират с бавно, изгарящо удоволствие какво точно ще направят с императора на Рим.
Паулиний нямаше много време за предупреждения, но направи всичко, което можа.
– Виж – изръмжа той към чорлавата глава, която достигаше до рамото му, – аз много държа на майка ти и заради нея ще се постарая да направя всичко възможно, за да останеш жив. Дръж си устата затворена и прави това, което императорът иска от теб!
– Да. – Мраморният коридор беше студен, но по челото на момчето бе избила пот.
– Какво изобщо те прихвана? – Не можа да се въздържи Паулиний. – да се опиташ да намушкаш императора!
– Не знам – сви рамене Викс, подрънквайки с веригите, които опасваха китките и глезените му. – Тогава ми се стори добро решение. Искам да кажа, че може би сега не ми се струва чак толкова умно, но...– Стражите отвориха една врата пред тях и Паулиний бутна Викс в черния триклиниум. Облеченият в черна роба император се излежаваше върху черни кадифени възглавнички на абаносов лектус, и очите му бяха катраненочерни като стените. Единственото бяло петно беше превръзката, която стягаше ходилото му. За пръв път наоколо нямаше слуги, нямаше роби, нямаше писари.
– Остани – каза императорът на Паулиний, без да откъсва очи от момчето, и Паулиний се опита да се слее със стената.
– Седни, момче.
Викс седна върху една черна копринена възглавничка в края на императорското легло.
– Новата ти стая е удобна, надявам се.
Викс гледаше втренчено.
– Нямаш ли език, момче? Все още не съм ти го отрязал. Може би по-късно. Втренчен поглед.
– Ако няма да говориш, поне ми подай чашата. Не си прави труда да претърсваш масата за оръжие, всичко остро е махнато.
След кратка пауза Викс наля вино в абаносовия съд. Течността беше рубинен цветен ручей сред чернотата.
– Виното притъпява болката в крака ми – каза императорът, докато наблюдаваше превързания си крайник сякаш с учудване. – Хирургът каза, че бързо ще се оправи.
Момчето сви рамене.
– Може ли малко вино?
Домициан му подаде собствената си чаша безизразно. Викс показно избърса ръба от оникс с ръкава си, отпи голяма глътка и му подаде чашата обратно.
– И така… – Императорът се настани по-удобно сред черните възглавници. – Какво да правя с теб?
– Можеш да ме пуснеш да си отида… – предложи Викс.
– Не… не мисля.
– Струваше си да опитам.
– Правилно.
Те се наблюдаваха един друг.
– Всичко в черно, а? – Докато Викс се въртеше и оглеждаше черния триклиниум, оковите на ръцете му подрънкваха. Паулиний забеляза, че момчето го правеше нарочно, за да скрие факта, че ръцете му треперят. – Страховито!
– Все още не съм решил какво да правя с теб, Версенжеторикс – разсъждаваше императорът. – Бих могъл да те хвърля на лъвовете на арената. Или може би да накарам да те кастрират. Как ти се струва – да пееш хубаво като майка си?
– Аз съм музикален инвалид!
– Мъж на меча значи. Като баща си може би. Кой е баща ти?
– Нямам идея. – Дрън-дрън-дрън.
– Лъжец – каза Домициан благо. – Ще трябва да поработим над това!
– О, нямам търпение! – Дрън-дрън-дрън.
– Престани!
– Да престана с какво? – Дрън-дрън-дрън.
– С този звук. Дразни ме. А слухът на един бог е много изострен!
– Е, всички си имаме някакви дефекти. – Дрън-дрън-дрън.
– Престани!
– Добре.
Дрън.
Те се спогледаха. Паулиний отвори уста, а после я затвори. Достатъчно често беше заставал между препиращи се мъже в преторианските казарми, но това беше дуел, който не се осмели да прекъсне.
– Ще ме убиеш – каза Викс на императора, – нали?
– Ще видим.
– Нищо няма да виждаме! Чувал съм историите. Боговете размазват смъртните като мравки.
– Значи вярваш, че съм бог?
– Ами не знам – още една усмивка, – но със сигурност кървиш като смъртен, цезаре!
Погледът на Домициан отново се спусна към превързания му крак.