Господарката на Рим
Шрифт:
– Не допускайте сенаторът да се намесва отново! – нареди той на преторианците си и се приближи към Теа.
– Не! – Паулиний се втурна напред и сграбчи ръката на императора. – Не може да постъпваш така, цезаре! … Грешиш! … Всичко това не е… Остави ме да обясня. Домициан изгледа Паулиний с някакво съчувствие като към луд.
– Ти си твърде добър за подобни неща, Паулиний! Ти не забелязваш враговете около мен, змиите в тревата… Нямаш око за злото! – Щракна с пръсти и други двама преторианци сграбчиха слисания ми доведен син за раменете. – За твое добро е – каза Домициан откровено. – Сега гледай! Ето така един император се справя със змиите!
Направи две бавни крачки през стаята и заби юмрука си в лицето на Теа. Тя се олюля, от разцепената устна рукна кръв; той я удари отново по тила и тя падна на колене, като се подпря на ръце. Чу се сухо изпукване на чупещи се кости, когато стъпи върху пръстите , а след това уви косата около ръката си и я дръпна като кукла. Тя се давеше и храчеше кръв.
Домициан вдигна ръката си, за да нанесе поредния удар, но не достигна целта си. Вместо това се олюля назад, ударен изневиделица от безмълвна ръка, дошла от тълпата роби от преддверието, и аз с изумление забелязах широка резка в тогата на императора.
– Викс!!! … – чух Теа да крещи. – Викс, не!!!
Момчето роб беше високо, мускулесто, косата му блестеше почти червена на светлината на лампите, нож с дръжка от слонова кост стърчеше от свития му юмрук, сякаш се беше сраснал за него. Беше, може би, на дванайсет години. Изглеждаше ми толкова познато… Само да можех да се сетя откъде… То замахна към императора на Рим, острието разсече въздуха в плавна смъртоносна дъга и всички замръзнахме по местата си.
Тялото на Домициан се приведе и блокира удара със скорост, отработена през годините, прекарани с легионите. Ножът разцепи ръкава вместо гърлото му, когато той сграбчи китката на момчето с десницата си. Момчето уви ръката си около шията на Домициан и за миг те останаха вплетени в схватка, полюляващи се напред-назад.
Тогава преторианците се намесиха и проснаха момчето на пода.
– Не го убивайте! – изхриптя императорът и те само изтръгнаха ножа от ръката му. Дори и тогава момчето продължаваше опитите да се бори, блъскаше свирепо с глава, като за малко щеше да се наниже на бронзовия наръкавник на един от пазачите.
Теа пищеше. Калпурния беше увила ръцете си около Маркус, все още държан от стражите. Дланите на Флавия закриваха очите на синовете . Паулиний се мяташе безуспешно в здравите ръце на собствените си войници.
– Господарю и Бог наш, ранен ли си? – пристъпи към Домициан един от преторианците.
Императорът погледна към раздраните гънки на туниката си.
– Острието се оплете в лена – каза той и обърна слисания си поглед към момчето, което сега стоеше на колене между двама стражи, обляно в кръв. – Сега и робите ли започнаха да полудяват?
– Господарю и Бог наш! – Местех поглед от момчето към Теа и обратно. – Мисля, че мога да ти кажа кой е нашият малък убиец!
Императорът се обърна към мен. Теа спря да пищи и се втренчи със зеници, разширени от ужас.
Аз се усмихнах. Нищо чудно, че момчето ми се струваше толкова познато!
– Той е синът на Атина!
Теа изпъшка.
– Цезаре – каза Паулиний бързо. – Цезаре, ако просто спреш, спреш и ме изслушаш. Императорът стоеше неподвижно, местейки погледа си по присъстващите в стаята.
– Нейният… син?
Момчето изведнъж спря да се съпротивлява, замръзна на мястото си с широко отворени очи, както беше между стражите. Домициан не гледаше към него. Гледаше Теа. Направи една бавна крачка към нея, после още една.
– И така – каза меко той, – ти каза, че имаш дете. Не спомена, че си го обучила да убива за теб. Каза всъщност, че не си го виждала, откакто се е родил.
– Не… не, не знам кое е това момче, не го познавам!
– Тя го нарече по име – добавих услужливо аз. – Викс, нали така?
– Лепида! – Очите на Маркус ме пронизаха. Аз му се изплезих и се изкикотих.
– И така, Атина… – Домициан прокара пръст по ожулената буза. – Какво да правя с него? С този преждевременно възмъжал твой син, който току-що се опита да ме убие?
Тя стоеше неподвижно, разкървавените устни трепереха, от удара едната половина на лицето бе тъмна и подута.
– Да го убия ли?
– Давай! – изръмжа момчето, притиснато между стражите. – Само го направи по-бързо!
То трепереше, но приведе глава като гладиатор, чакащ смъртоносния удар.
– Колко трогателно! – каза императорът, като извърна поглед от Теа. – Малкият войн храбро чака да бъде екзекутиран! Колко благородно!
– Не чак толкова благородно… – каза момчето и се изви като змия.
То освободи едната си ръка, но това му беше достатъчно, за да измъкне ножа от колана на един от преторианците. Стрелна се напред.
И прикова стъпалото на императора към пода. Домициан изрева и се преви на две.
Един щит се разби в главата на Викс и той се строполи на земята. Изкрещя от болка, но грабна щита и го придърпа върху себе си. Едно късо острие се заби на мястото, където трябваше да бъде шията на момчето, а Теа се хвърли върху стража и се опита да извие ръката му.
Женски глас се надигна сред глъчката и накара стражите да спрат.
– Чакайте!
Викът дойде от Флавия Домицила, която стоеше свита в ъгъла заедно със съпруга и децата си по време на цялото безумие. Тя пристъпи напред, усмивка пробяга по лицето , за да смени изражението на ужас, и успокоително сложи длан върху рамото на императора.
– Чичо, недей пред момчетата ми – каза тя умолително. – Позволи ми да ги заведа вкъщи, тях и съпруга ми… Не им е мястото тук. А момчето е роб, то не е никой, определено не е син на Атина. Ще го заведа у дома и ще се погрижа да го накажат сурово. Ще го накажат! Нека го взема… – Синовете вече почти бяха стигнали до вратата, ужасени, с разширени очи, докато тя сочеше към Викс. – Чичо, моля те, той не е достоен за императорска мъст!