Господарката на Рим
Шрифт:
– Не знам какво да мисля. – Паулиний подпря лакти на коленете си и сплете пръсти. – Но понякога… понякога мисля, че е права.
– Флавия ли? – Гласът на Юстина беше като шепот, пълзящ по мраморните стени.
– Да. – Той започна да масажира дланите на ръцете си. – Защото много неща не са съвсем наред. Не съвсем. Става дума за императора. Онзи прием в нощта на годежа ми. Императрицата. Смъртта на Юлия. Делата за държавна измяна
– Вярваш ли на Флавия?
– Не знам! – Паулиний прокара пръсти през косата си. – Той ми е приятел! Богове, каквото и да казва Флавия за него, аз не го виждам… Аз виждам просто него – налива ми вино и ми задава въпроси за армията и… и се шегува за мързеливите легионери и некомпетентните управници. Но веднага щом успея да забравя това за миг, се сещам за начина, по който Теа се полюлява, когато излиза от стаята му, сякаш е пияна, само че тя никога не пие толкова… И започвам отново да се чудя за всичко..
– И какво ще направиш? – Думите бяха тихи капки вода в езерце, капки, които правят кръгове по повърхността
– Не знам – въздъхна той съкрушен. – Нищо не мога да направя. Дори и сега, когато Флавия навира тези неща в очите ми. Но какво доказателство имам? Чия дума може да се изправи срещу императорската? Теа е робиня. Юлия е мъртва. Флавия го мрази, откакто сестра почина. Тя вече му се противопоставя с това, че спасява деца. Юстина го погледна въпросително.
– Флавия спасява деца от Колизеума и от затворите – обясни Паулиний уморено. – Евреи, християни и други еретици – прави го от години. Подкупва пазачите да ги пуснат от килиите им, води ги във вилата си като роби и им намира семейства сред приятели и познати. Императорът я оставя да го прави, за да си намира тя занимание, а и кой го е грижа, че няколко деца са измъкнати от лъвовете?
– Но той е този, който ги осъжда, нали? – кротко каза Юстина.
Тишина.
Юстина се наведе към лицето му.
– Ако се съмняваш в думите на Флавия и ако Юлия не е тук, за да говори за себе си, тогава на чия дума би се доверил? Кой има най-вярна преценка от всички, които познаваш?
– Баща ми – без колебание каза Паулиний.
– Защо не го попиташ? Тук не става въпрос за доведената ти майка, в крайна сметка. Става въпрос за политика и хора. Можеш да го попиташ кое е правилното.
– При положение, че не мога дори да го погледна в очите?!
– Е, кого другиго би могъл да попиташ?
– Мога да попитам теб. – Очите му се впиха в нейните. – Ти… ти вярваш ли на слуховете?
Тя кръстоса ръцете си.
– Да.
Той затвори очи.
– Тогава какво да правя?
– Да не би да ме молиш да бъда твоята съвест?
– Да, аз… всъщност те моля точно...
– Не мога да бъда съвестта ти, Паулиний! Никой не може.
– Посъветвай ме тогава. Помогни ми.
– Добре, кажи ми. От всичките неправди, които си чул да се приписват на Домициан, коя би поправил, ако можеше? Какво би върнал назад?
– Щях да отида при Юлия и да видя дали тя наистина е луда. – Думите изненадаха самия него. – След детството ни, когато израснахме заедно в игри из градините, го дължа.
– Твърде късно е да помогнеш. Но не е твърде късно за Теа. Помогни на нея, в името на Юлия.
– … да не казвам на императора за някогашния любовник?
– И това е начало.
– Аз ги наблюдавах – каза Паулиний. – Цяло лято ги наблюдавах. Не че се срещаха много често – два или три пъти. Те не се докосваха, тя спази думата си. Но те бяха като… като чифт впрегнати заедно коне.
– Това е любовта, според теб?
– Няма да се оженя за Калпурния – каза изведнъж той. – Тя и аз, ние не… ние не тичаме в синхрон.
– Дали не е доста нечестно спрямо нея? Сгодени сте от много време.
– Тя не ме иска. Не повече, отколкото аз нея. – Паулиний поклати глава. – Няма да има сватба. Не и преди да намеря онази, която… която ще тича в синхрон с мен.
– Такова нещо се случва рядко Той погледна към Юстина: тясното триъгълно лице между белите крила на воала, дълбокият сериозен поглед, бледите вежди, които загатваха за светлата коса, която никога не беше виждал.
– Ще почакам.
Чувах гласа глухо пред вратата си.
– Богове, не знам какво да правя с нея! – Несий беше притеснен, излязъл от обичайното си пламенно настроение. – Дори не е излизала от стаята си, откакто се върна от Тиволи! Наминах да видя как е и я намерих в това състояние – не успях даже да изтръгна ножа от ръката ! – Гласът се сниши. – Можеш ли да направиш нещо?
Още по-глух звук.
– Разбира се, че можеш! Никой не е по-добър от теб, когато става въпрос за утеха и облекчение.
Погледнах през полуотворените си очи, за да видя как Ганимед целува любовника си по главата, точно на мястото, където косата му беше започнала да оредява, и се вмъква в спалнята ми. Толкова хубава спалня: цялата в сиво и бяло, с огромно легло със сребрист балдахин и със статуи на Минерва. Когато кървавите ми сънища ме завладяваха, статуите се покриваха с дълбоки бръчки.
Аз се сборичках с него, когато се опита да вземе ножа, и купата се разля. Кръв навсякъде оплиска мозайките, кръв от ръката ми и от купата, над която бях прерязала сините зейнали вени. Но Ганимед не обърна внимание на кръвта, нито на моите завалени ругатни, просто раздра надиплените завеси над леглото ми и превърза с ефирната материя китката ми.
– Не, не… недей!
Той ме повдигна с лекота, положи ме на леглото. Веднага щом ме остави, съдрах превръзката от китката си и забих ноктите си в разрязаните вени. Той хвана ръката ми и отново превърза китката. Белият тюл вече се багреше в червено.