Господарката на Рим
Шрифт:
– Да, този прословут Стефанус, за когото все слушам. – Теа скочи от носилката, преди робите да успеят да я свалят на земята. – Ще трябва да се запозная с него.
– Е, няма да чакаш дълго. – Флавия посочи към северния край на градината, където една висока и една по-ниска фигура току-що се бяха показали иззад ъгъла. – Самите Юпитер и Марс, от плът и кръв!
– Викс! – Атина повдигна края на сивозелената си копринена туника и се затича. Момчето спря, нададе вик и се втурна към нея. Те се хвърлиха в обятията си по средата на пътя.
– Мамо! – Викс едва успя да се освободи, за да заговори: – Искам да се запознаеш с него! Моят приятел Стефанус! – каза той като махна на градинаря, който стоеше облегнат на стената. – Това е дълга история всъщност. Ще ти я разкажа по-късно. Той ме учи на някои бойни трикове… Мамо?
Паулиний, който тъкмо се беше обърнал да си върви, погледна назад и се спря. Теа стоеше вцепенена на пътя и гледаше пред себе си със сляп поглед като статуя.
Той проследи погледа . Градинарят. Просто един градинар с изцапана от пръст туника и с къса тъмна брада. Гледаше към елегантната жена в коприна, нефрити и перли.
Тя се олюля. Паулиний пристъпи напред.
– Мамо?! – примигна Викс.
Градинарят бавно се приближи, големите му мазолести ръце се вдигнаха към лицето . Пръстите на едната докоснаха бузата и се отпуснаха надолу.
Тя издаде някакъв звук, който излизаше издълбоко от гърлото .
– Мамо?! – гласът на Викс беше тих.
– Теа – каза градинарят. – Теа Тя пристъпи към него, пусна копринената си туника и тя се повлече в праха.
Градинарят вдигна едната си ръка и грубите му пръсти докоснаха крайчеца на косата .
Паулиний не можеше да каже кой помръдна пръв. Но ръцете на градинаря бяха около кръста , лицето беше притиснато здраво към гърдите му, ръцете докосваха косата и раменете му, сякаш се опитваше да се увери, че е истински. Сред уличния прах те се поклащаха лекичко, здраво вкопчени един в друг, шепнещи несвързани думи Флавия се раздвижи първа.
– О, боже! – тя плесна с ръце. – Добре, хайде всички… Момчета, влизайте в къщата. Паулиний, върви си у дома. Викс, ходи да намушкаш нещо. Предполагам, че майка ти и баща ти искат да останат сами за известно време!
– Баща? … – Думите на Викс и Паулиний прозвучаха едновременно.
– Ами, предполагам, че това е той – Тя погледна замислено към Викс. – Знаех си, че ми напомняш на някого. И ето го и него, в собствената ми вила през цялото време. Колко съм глупава и аз!
Викс гледаше ту майка си, ту градинаря и после обратно… Изведнъж придоби много детски и несигурен вид.
– В къщата… – каза мило Флавия.
Той влезе като сомнамбул. Племенницата на императора се обърна към Паулиний:
– Е? Нямаш ли задачи за вършене?
– От мен се очаква да я държа под око! – посочи той към Теа, която тихо говореше нещо, което приличаше на бързо обяснение. – Кой е той?
– Бащата на Викс, струва ми се. Не си ли приличат? Изумително е, че никой от нас не го забеляза досега. – Тя се опита да го изгони. – Върви си, Паулиний. Върни се след няколко часа.
– Не мога да го направя.
– Защо?
– Защото служа на императора! Винаги! Не мога да позволя неговата… да бъде с друг.
– Малко прибързваш, не мислиш ли? От няколко мига само са заедно, а ти вече си представяш истинска любовна връзка.
– А какво друго трябва да си мисля за това, което виждам?
Ръцете на градинаря бяха вплетени в косата на Теа, челото му – подпряно на нейното.
– О, млъкни, Паулиний! – сопна се Флавия. – Мисли си каквото искаш. Бе педантично стриктен, когато беше на пет, а сега си още по-зле! – заключи тя и влезе в къщата.
Той се огледа колебливо.
– Паулиний. – Теа пристъпи към него със ситни нерешителни стъпки. – Паулиний, дай ми един час!
– Няма да ти помагам да предадеш императора!
– В името на боговете, кълна се, че няма да предам никого! Дай ми само един час, за да обясня! Моля те, дай ми един час!
Тя изглеждаше радостна и млада. Градинарят, който чакаше зад нея със скръстени ръце и с усмивка, която озаряваше лицето му като слънчева светлина, приличаше повече на някой млад любовник на петнайсет, отколкото на отруден мъж на почти четирийсет години.
Нещо в лицето му… Под брадата и тъмната коса?
Ох, какво значение има. Той беше роб. Обикновен роб, който беше обичал любовницата на императора, назад във времето, когато тя е била обикновена робиня. Теа се затича към градинаря леко като момиченце, ръката мигновено изчезна в неговата, главата докосваше рамото му.
След един час тя беше готова, стоеше боса и сама на входа на вилата. Нямаше и следа нито от сина , нито от баща му, а тя се качи в носилката абсолютно спокойна. Паулиний подаде юздите на коня си на един преторианец и седна срещу нея.
– И така? – каза той.
– Казах му, че си имам ревнив любовник.
– Каза ли му кой?
– Не. Не можах дори да произнеса името му. Това са две несъвместими за мен имена. – Тя побутваше, подреждаше копринените възглавнички в носилката. – Казах му да попита когото пожелае от вилата, ако иска да знае.
– И сега какво?
– Това зависи от теб – скръсти тя ръце, докато гледаше напълно неподвижно навън през пердетата.
– От мен?
– Ще кажеш ли на императора, или не?
Да кажа на императора!
– Той ще те убие! – каза Паулиний изведнъж и нямаше нужда от извинения или обяснения за дръзките му думи.
– О, да! – спокойно се съгласи тя. – Ще убие и мъжа, когото познаваш като Стефанус… И нашия син… Може да накаже и Флавия също, за това, че ни е позволила да се видим. Така че изборът е твой.