Господарката на Рим
Шрифт:
– Само защото си по-едър!
– Ако беше стъпил напред и приклекнал, щеше да ме накараш да изгубя равновесие. Продължавай да се правиш на голям мъж, докато се биеш, и ще умреш. Бий се като деветгодишно дете, пък може и да успееш да убиеш някого някой ден. И престани да се опитваш да ме впечатлиш!
Викс изруга.
– Хайде пак!
Те се приведоха и се нахвърлиха един срещу друг. Викс приклекна под замаха на меча и измести тежестта си встрани. Варварина леко залитна; момчето вдигна дървения меч и го удари в челюстта.
– По-добре ли е? Хайде пак!
– Да, и не се дърпай назад този път.
Викс опита същия номер и се натъкна на рамо, твърдо като стена. Той замахна с дървеното си острие в прибързан удар. Ариус хвана ръката му и ставата на рамото му изскочи с пукане. Викс изкрещя.
– Легни по лице и си опъни ръката назад.
– Каква ръка?! Ти, кучи син такъв, не ми остана ръка!
– Спри да хленчиш. – Ариус сложи ходилото си на гърба на Викс, хвана рамото му и бързо го намести. – Хайде, върви да повърнеш.
– Никога не повръщам – понадигна се той със свит лакът. – Мога да тренирам поне още един час.
– Тогава пробвай още един час с това. – Ариус подхвърли меча си на Викс.
Момчето хвана дръжката с две ръце и се олюля.
– Богове, тежък е!
– Твърде тежък за хлапе, със сигурност. Но ще те закали. Научи се да се биеш с това и ще можеш да се биеш с всичко.
– Добре. – Викс обърна острието към светлината, любувайки се на наточената стомана. – Хората говорят, че си се биел със светкавица вместо с меч и с буреносен облак вместо с щит!
– Хората са луди. Започни упражнение номер две, но два пъти по-бавно. Изгражда контрол.
– Така ли те учеха в гладиаторската школа? – изпръхтя той, докато с мъка придвижваше тежкото острие педя по педя.
– Не. Така ме учеха братята ми. Ще започнем да подобряваме формата ти следващата седмица, с бягане и вдигане на тежести. Ти си бърз, но нямаш издръжливост. Пак! Направи го още пет пъти! По-бавно.
– Защо не ти е харесвало да си гладиатор? – запита Викс, докато издигаше острието все повече.
– Гадна работа!
– На мен ми звучи забавно.
– Още си млад. Много игри си гледал.
– Видях само една всъщност. Мама казва, че са варварски.
– Майка ти е разумна жена. Пак! По-бавно!
– Ръката ми ще отмалее.
– Значи го правиш както трябва.
– Тиранин!
– Лигльо! – Ариус искрено се забавляваше. – Още десет пъти!
Юстина
Паулиний втренчи изморените си очи във весталката, която го гледаше с неодобрение. – Трябва да видя Юстина.
– Весталката Юстина е заета със свещените си задължения.
– Доведете я! Заповед на префекта!
Облегна се на мраморната стена на храма, пренебрегвайки възмутените погледи на богомолците. Той знаеше как изглежда: с кървясали очи, раздърпан, небръснат… Беше се напивал всяка нощ след годежния си прием, опитвайки се да го забрави.
– Префекте? – чу той гласа на Юстина. – Какво се е случило?
– Не. Нищо. – Паулиний с усилие държеше очите си отворени. – Аз просто… трябваше да те видя.
– Разбирам – Погледът се плъзна по него и той очакваше да прочете отвращение в очите . Но… – Сигурно е нещо важно. Седни!
– Може ли… може ли да отидем някъде на тихо място? – Усещаше неодобрителните погледи на другите весталки.
– Трябва да съм на публично място винаги, когато говоря с мъж. – Тя седна срещу него, бялата роба падаше свободно. – Просто ми разкажи какво има.
Той седна и подпря главата си с ръце.
– Аз… съм… нищожество – рече предпазливо. По-добре беше веднага да обясни всичко.
– Разбирам.
– Подиграваш ли ми се?
– О, не!
– Не те обвинявам – каза той горчиво. – Аз съм боклук. Аз съм отрепка.
– Добре, защо не престанем с...
– Аз съм влюбен в жената на баща си!
– … определенията – довърши тя и примигна. – Е, това не го очаквах!
Той сякаш се отърси от тежък бодлив товар. Наведе се напред, обгърна с ръце коленете си.
– Аз… аз не знам дали това е любов. Не е такава, каквато винаги съм си я представял. Не мога да спра да я искам. Тя е повече от красива – тя е опияняваща. Тя е коварна! Тя е злото! Кълна се, че тя го замисли! Знам, че така казват всички мъже: "тя ме подведе" или "тя започна всичко", но това е истината! За да си го върне на баща ми.
– А баща ти знае ли? – Гласът на Юстина беше спокоен.
– Да – той извърна поглед като си спомни. – Видя ни. Аз все още не мога… не мога да го погледна в очите!
– В такъв случай тя е постигнала своето, нали? – Юстина пренасочи разговора, тъй като не получи отговор. – Защо изпитваш нужда да си признаеш? Защо сега?
– Защото това не е спряло! Никога няма да спре! Тя щраква с пръсти и аз отивам като кученце… Тя го знае, баща ми го знае, богове, дори и годеницата ми го знае вече… – Прокара пръсти през косата си. – О, богове Всичко се изля от устата му: за приема, за императора, за индийската дрога, за Лепида.
– Аз я обладах точно там, на приема, насред залата. Като животно. Дрогата беше причината за всичко – почти не осъзнавах какво правя, но това не е извинение! Радвам се само, че баща ми не беше там, за да види тази част.
– И какво каза императорът? – Юстина звучеше сякаш обсъждаха времето, а не дворцова оргия.
– Той не забеляза. Любовницата му беше там – всички бяхме зашеметени от виното, каквото и да беше сложил в него.
– Любовницата му ли? – гласът на Юстина стана остър.