Господарката на Рим
Шрифт:
– Звучи ми естествено Паулиний внимателно разгледа редицата от бели статуи, докато минаваха покрай тях – бивши весталки, предположи той. Млади и стари в своите изваяни от мрамор тела; ниски и високи, дебели и слаби, но някак всички си приличаха. Изваяните весталки, които гледаха над атриума със спокойните си мраморни очи, не изглеждаха различни от живите, които минаваха под тях, изпълнявайки дълга си към богинята. Неговата придружителка можеше да се покачи на някой пиедестал, да пооправи белите си поли и нямаше да се отличава от отдавна починалите си сестри.
– Ще желаеш ли да видиш храма, префекте? – попита тя.
– Да.
Кръгла и семпла стая, нищо повече. Имаше едно прикрито със завеси място, където се съхраняваха завещанията и другите важни документи; и тези от императора, знаеше Пулиний. Но нямаше мозайки, нямаше украса, нямаше кървави петна от сложни жертвоприношения. Просто един открит олтар в кръглия център на храма и огън, пламтящ в бронзов съд.
– Пламъкът на Веста. – Гласът на придружителката му отекваше тихо из помещението. – Вечният огън. Ако изгасне, ще бъдем обвинени в престъпно нехайство към задълженията си. – Тя отиде до олтара и се поклони с изненадващо плавно движение.
Паулиний стоеше мълчалив. Колко ли мъже са имали привилегията да зърнат това тихо женско кътче?
Те не се нуждаят от нас, помисли си той. Те са си създали цял свят без нас. Един хубав свят.
– Видя ли всичко, което искаше? – Придружителката му се обърна и погледна нагоре към него.
– Да.
Преторианците пристъпваха отвън от крак на крак, но Паулиний осъзна, че още не му се тръгва и че се бави на входа. На придружителката му, изглежда, беше приятно да му прави компания и тя стоеше със скръстени ръце. Миглите бяха светли, вероятно и косата под воала.
– Щастлива си – попита той ненадейно, – нали?
– Да. А ти?
– Аз? Разбира се.
– Разбира се. Ще ни посещаваш ли пак, префекте?
Той се поколеба. Беше спрял да си води записки по средата на посещението в храма, но всеки образ беше ясно запечатан в съзнанието му. Тук нямаше разврат, нямаше скрити пороци, нямаше нарушени клетви. Но...
– Да – каза той, – ще ви посещавам.
Тя не изглеждаше изненадана.
– В такъв случай – до нови срещи, префекте!
– Паулиний Вибий Август Норбан.
– Аз съм весталката Юстина – отговори тя.
– Ще се върна без стражи следващия път.
– Винаги съм тук.
Паулиний прекара цяло лято на седлото. Яздеше до преторианските казарми, за да наблюдава обучението и тренировките. Разнасяше поръчките на императора до града. Пътуваше до Тиволи за дълги вечери край огъня във вила Йовис. Тези лета сам във вилата се отразяват добре на императора, мислеше си Паулиний. Изглеждаше по-щастлив, по-спокоен, отпускаше се по-лесно на луксозните си лектуси и усмивката рядко слизаше от лицето му. Влиянието на Теа, вероятно. Тя беше винаги до него в Тиволи.
– Прекрасно момиче е! – каза ентусиазирано Паулиний една вечер, след като тя беше отишла да си легне.
– Правилно. – Очите на императора се загледаха в светлината на лампата. – Тя е робиня, а аз презирам робите; тя е еврейка, а аз презирам евреите; тя е пълна с тайни, а аз презирам тайните… И все пак има нещо особено в нея, нали?
Паулиний се усмихна сам на себе си. Това бяха тежки думи, но все пак в тях се долавяше привързаност.
– Радвам се, че си до него – каза Паулиний на следващата сутрин, когато императорът изчезна в таблинумас [20] жалбите и счетоводните книги. – Ти добре му влияеш, Теа.
20
Таблинум (таблиний) – кабинет, в който стопанинът на къщата съхранява архива си. – Б.ред.
– Така значи. – Тя отчупи клонче жасмин от храста, който се увиваше около колоните на атриума. – Той оставя тъмната си страна за мен, а слънчевата светлина за вас, останалите. Много е лъчезарен, когато иска да бъде, нали? Дори и към мен понякога. Само от време на време се променя и става онзи грубоват войник, когото срещнах първия път… – Тя сви рамене. – Объркващо е.
– Той разчита на теб, нали знаеш?
– Надявам се, че не си просиш някаква услуга, Паулиний. Домициан може и да разчита на мен, но никога не приема съветите ми. Той не прие дори съвета ми за трактата му относно грижите за косата.
– А ти какво го посъветва?
– Че не подобава на достойнството на един император да пише наръчник за коса.
Паулиний се изсмя.
– Може и да не приема съветите ти, но определено разбирам защо те обича.
Тя извърна глава, но за един неясен миг на него му се стори, че видя някаква свирепост да проблясва в погледа . Но изчезна толкова бързо… и после се обърна отново към него и се усмихна ослепително.
– О, да – каза тя. – Да, той ме обича. Кой би могъл да усъмни в това? А чувам, че на теб вече ти е намерил жена
– Да. Млада вдовица от семейството на Сулпициите – двайсет и пет годишна, без деца, зестрата е половин Терачина и половин Тоскана.
– Ти за съпруга ли говориш или за кон? – Кратък смях. – Колко сте глупави мъжете .Паулиний примигна.
– Да не те обидих?
– О, не! Как би могъл? Ти си един от най-овластените мъже в града, а не виждаш абсолютно нищо.
– Теа… – внимателно попита той, – добре ли си? Напоследък е много горещо!
– Значи сега ме изкара и болна, така ли? Е, една крачка дели болна от луда. Това си мислих и за Юлия.
Тя тръгна към вилата, развяла шафраненожълтата си копринена туника.
Паулиний се зачуди дали изобщо някога ще разбере жените.
Този следобед Теа я нямаше.
– На пазар ли е? – попита той императора.
– На гости на племенницата ми Флавия вероятно – отвърна, без да вдига поглед от документите. – Защо не изпратиш някой от стражите да я извика? Ще ми трябва след вечеря.
– Аз ще отида – усмихна се Паулиний.
Като деца Флавия се присъединяваше към детските му игри с Юлия. Интересно дали го помни. Веднъж бяха задигнали бутилка вино от майките си в Циркус Максимус и се бяха напили. Бяха едва на шест. Разстоянието до вилата на Флавия Домицила дорестата кобила на Паулиний измина без никакво усилие. Той слезе пред портата, освободи преторианците си и поведе кобилата към конюшните отзад. Заобиколи, сви зад ъгъла на къщата… и се закова на място. Теа стоеше в праха на конюшните, фините коприни се развяваха безразсъдно сред мръсотията, косата струеше надолу по гърба. Беше положила дланите си върху раменете на мръсно червенокосо момче роб и му говореше с тих гневен глас: