Господарката на Рим
Шрифт:
– Да, скъпа, една от онези гнусни хора риби!
Новата еротична поезия от Крит беше забранена в името на обществените морални норми, но срещу заплащане можеха да се намерят отделни копия. Главната весталка беше арестувана заради поквара – такъв скандал! – и беше осъдена да бъде погребана жива през следващите почивни дни, докато любовниците щяха да бъдат бити до смърт с колове. Столите щяха да се носят по-къси, разкривайки целия глезен. Сивото беше на мода, а косата – сплетена на рибена кост със сребърна панделка.
– Да, това е, което носи любовницата на императора – Атина
– Не харесвам сивото! Твърде просто е! – казах аз остро и се обърнах на една страна, за да ми сложат люлякова пудра.
"Атина"! Теа, тази обикновена малка уличница! Все още ми стоеше на пътя! Нахвърли се на императора още преди пепелта на Юлия да е изстинала! Все още властва до Домициан след повече от една година! Придворните на шега я наричат "господарката на Рим", както някога наричаха Юлия. Моята робиня – господарка на Рим?!
Е, няма да остане такава задълго! С новата ми вила в Тиволи ще съм много по-близо до императора. Ще накарам Паулиний да подметне името ми, да ме ескортира на още императорски приеми. Да, това ще свърши работа. Въпреки всичко ще получа каквото искам!
Нима не успявам винаги?!
– Оставям на теб да разследваш весталките. – Императорът подаде на Паулиний пакет с пергаменти. – Ако главната весталка е била порочна, то може и последователките да са такива. Порочността винаги идва отгоре.
– Ще се заема с това идната седмица. – Паулиний отдаде чест.
Императорът се усмихна.
– Кога ще те отуча от навика да ми отдаваш чест, момче?
– Никога. – Паулиний отново отдаде чест, усмихнат.
Императорът го отпрати с толерантен жест и кимна на обичайната армия от писари да се приближат.
– Лягай си, Паулиний. Минава полунощ. Вие, войниците, не трябва да работите до среднощ като императорите
– И това е вярно. – Паулиний пъхна папката под мишница. – Лека нощ.
– Лека нощ.
Все пак не отиде веднага да си легне. Може би на войниците не се налагаше да работят до среднощ, но на преторианските префекти – определено да. Трябваше да се подготвят списъците с дежурствата, да се подредят и подпишат документите, да се отговори на няколко писма… На много писма.
До два и половина през нощта Паулиний работи, като разтъркваше слепоочията си заради главоболието. Над купчината свитъци хвърли поглед към леглото си и тогава зърна смачкан свитък в края на писалището с познатия ъгловат почерк. Плъзна палеца си под печата. –До префект Паулиний Август Норбан, всемогъщата дясна ръка на императора–, беше написал Траян с темпераментните си редове, извиващи се в края нагоре.
Паулиний се усмихна и се облегна назад. Траян беше преместен от студените мочурливи гори на Дакия в по-горещия климат и по-разгорещените сражения в Иудея, където намръщените легионери, прогонените от армията войници и разгневените центуриони не му бяха попречили да си създаде впечатляваща репутация.
"Завиждай ми, пишеше Траян. Тук горе има много вино, изобилие от битки, хубави момичета и още по-хубави момчета, а тъй като бунтовете на хатите са потушени завинаги, ти си заседнал в Рим и премяташ списъци на писалището си. Добре ли се отнася с теб императорът, Бюрократе?"
Повече от добре. Императорът го товареше с работа, говореше му, шегуваше се, вярваше му: бог, господар, приятел. Бремето на една невероятно голяма щастлива случайност.
"Връщам се в Рим след няколко месеца и ще те завлека до Колизеума. От месеци не съм виждал добър гладиатор. Предполагам, че ще трябва да отдадем и заслуженото внимание на семейството ти. Разбрах, че баща ти ми се пада някакъв братовчед по майчина линия. Всички са добре, надявам се?"
Мисълта на Паулиний зацикли на едно място. Е? Не, той не смяташе, че който и да е от семейството му беше добре. Сабина изглеждаше тъжна като болно кученце. Баща му беше мил – неизменно деликатен, неизменно любезен, никога укорителен. Мрази ме, искаше да изкрещи Паулиний. Просто ме мрази! Но вместо това, разбира се:
– Добре ли върви службата?
– Да.
– Императорът има много високо мнение за теб.
– Да, ами… да.
– Не изглеждаш добре. Имаш кръгове под очите.
И следи от нокти по гърба, и ухапване на рамото, и болка в стомаха – всичките от жена ти – мрази ме, о богове, просто ме мрази!
Но погледът бе сконфузен и загрижен. По-лесно беше да не се изправя срещу него. Сега той почти не се прибираше у дома; веднъж или два пъти в месеца само защото така бе редно.
– Тази хубава малка кравичка Полиа – беше казала с отвращение Диана, лелята на Паулиний. – Не стига, че си е вкопчила ноктите в теб. Сега те откъсва и от семейството!
– Ти знаеш?! – Паулиний беше ужасен.
Леля му Диана живееше в провинцията с конете си и не обръщаше внимание на слуховете. Щом тя знаеше...
– Паулиний, всички знаят. Само кажи и ще прегазя кучката с каляската си!
Отново Траян:
"Още си нямаш жена? Мислех си, че сантиментален глупак като теб ще бъде лесна плячка. Без съмнение, жените не оставят на мира дясната ръка на императора."
– Къде си тръгнал, Паулиний?
Гласът на Лепида прониза, както винаги, мозъка му и се заби в стомаха му така, че собственото му тяло го предаде, докато душата му стенеше. Тя нямаше много време за него, с приемите, гощавките и другите си любовници. Но веднъж на няколко седмици му изпращаше съобщение: "Довечера". Той го гледаше в продължение на цял ден и се заричаше, че няма да отиде, но накрая краката му сами го дотътряха до вратата .
Не, нямаше други жени. Лепида беше влязла под кожата му като кукичка за риболов.
– И аз срещнах такъв човек – му беше казала Теа миналото лято. – И никога не го забравих.
Никога. "Никога" беше много дълго време.
Но времето си беше време, а то можеше да се запълни с различни занимания. Паулиний затвори прозореца си пред красивата пролетна нощ и кошмарите и посегна за празен свитък. "До главнокомандващия Марк Улпий Траян, Иудея", драсна той набързо. "Тук, в Рим, всичко върви добре...