Господарката на Рим
Шрифт:
Аз нямах никакво съмнение, че Пенелопа е държала ръката му до края, а след това е взела ножа и го е последвала.
Какво ще стане със собствеността и хората му? Написах на претора, разтревожена за Викс.
"Завещанията на изменниците се анулират и всичката им собственост се конфискува в полза на империята – гласеше отговорът. – Братът на претор Ларций купи цялата му собственост, освен музикантите. Моля, не ми пиши повече, Атина".
Дотук със свестните господари, които ме бяха превърнали от проститутка в творец; бяха дали на мен и на сина ми щастие. Грубият брат на Ларций не се интересуваше
Което означаваше, че няма да е в безопасност много дълго.
О, Господи, кой знае кога ще го видя отново!
– Стигнахме, домина – повтори пазачът нетърпеливо.
Носилката беше спряла; завесите се дръпнаха настрани.
Тамян. Жреци. Още тръбене. Още ликуване. Слязох и видях Колизеума. Огромна костница, закриваща слънцето.
Спънах се. Ганимед се наведе и ме задържа. Милият ми Ганимед. Сега ми беше личен роб, а Несий стоеше някъде зад нас в тълпата от освободени роби, следваше Ганимед където и да отидеше.
– Добре – измърморих аз и слязох.
Нагоре по мраморните стъпала, главоболието няма значение – върви! Точно зад Флавия, която без съмнение планираше своето главоболие преди главния спектакъл. Двете момчета зад нея подскачаха ентусиазирано. После Паулиний с момиче в червено под ръка. Отпред беше императорът и до него съпругата, която мразеше. Императрицата – висока, тъмна и отрупана с изумруди, гледаше право през мен. Нагоре през мраморния коридор до императорската ложа. Не мислех. Не мислех. Особено за Викс, който може би в този момент пищеше под ударите на камшика на новия си господар, без да разбира, че за миг може да бъде продаден на пазара за роби.
Арена. Простираше се пред очите ми, цялата от чист бял пясък. Нямаше да остане чист задълго. Все още нямаше гладиатори – те вероятно бяха долу, чакаха, молеха се. Ариус щеше да е там, но колкото и пъти да се опитвах да си го представя през последните няколко седмици – да го видя отново, как се бие на тази арена, почти толкова близо, че да мога да го докосна, – сляпа паника притискаше главата ми като в менгеме.
Отместих поглед от ширналия се пред мен пясъчен кръг и седнах на едно по-задно място. Ганимед стоеше зад мен като колона.
С ръка на рамото ми, подкрепящ. Пред мен седеше Домициан, момчетата от едната страна, съпругата му от другата, Флавия в края, откъдето можеше да се измъкне лесно, Паулиний.
– Атина? – каза някой. – Каква изненада!
Лепида Полиа, гостенка на Паулиний, седна точно до мен.
Маркус Норбан, макар и да отиваше неохотно, харесваше състезанията с колесници, тъй като неговата приятелка и братовчедка често го замъкваше в Циркус Максимус, но на игрите не ходеше. "Варварски спектакъл, напълно лишен от просветлението на добрия вкус" – го бяха чували да казва. И все пак понякога отиваше, като обикновено взимаше със себе си и някой роб да носи свитъците и перата му, за да може да работи между боевете, които наблюдаваше хладно. "Варварски спектакъл, напълно лишен от просветлението на добрия вкус и обоснован от нуждата" – казваше той понякога и се чудеше на тълпите, които се подчиняваха на декрети, срещу които бяха негодували допреди няколко
– Господарю – прошепна му на ухо тихо икономът. – Току-що ме уведомиха, че съпругата ви Лепида е получила покана за императорската ложа.
– Това не е от особено значение – сви рамене Маркус.
– Да, господарю, но сутринта тя взе Вибия Сабина със себе си
– На игрите?
– Да, господарю. И тъй като не може да вземе Сабина в императорската ложа, Маркус кипеше от гняв, докато си проправяше път към сектора с високи стени, където седяха жените патрицианки. Крехко седемгодишно дете, заведено на игрите, а след това изоставено само сред непознати. Той откри дъщеря си, свита в един ъгъл зад насядалите модни приятелки на Лепида, облечена в най-хубавата си дреха и напълно забравена, докато наконтените жени се кикотеха, лееха вино и подвикваха на гладиаторите. Маркус се извини с острия си глас и взе дъщеря си.
– Може ли да си ходим вкъщи? – изхълца тя.
Туниката бе в петна от вино, защото някой беше разлял чашата си върху нея.
Маркус се поколеба. Едва ли в този момент имаше нещо на този свят, което да искаше повече от това да заведе дъщеря си у дома, но тълпите плебеи нахлуваха екзалтирани през всички входове, тръпнещи от вълнение. Дори и робите на Норбан да им проправяха път, щеше да отнеме цял час в блъскане и потене, за да се доберат до вкъщи, а нищо друго не предизвикваше гърчове у Сабина така, както тълпите.
– Ще си тръгнем веднага след срещите на Варварина, когато тълпите поутихнат – реши той. – Дотогава можеш да си седиш тихичко и да си почиваш, Вибия Сабина.
Но никъде в ложата им не можеше да се открие тишина и спокойствие.
– Ау… пусни ме, пусни ме...
– Квинт? – Маркус влезе с вдигнати вежди и видя, че икономът му се бореше с едно момче роб.
– Извинете, господарю, хванах го, докато се опитваше да се промъкне… – и внезапно нададе рев, когато момчето се извъртя и заби зъбите си в китката на иконома, после се втурна към входа, но ръката на Маркус се стрелна и го хвана за врата.
– И така – каза благо той, – кой си ти? Роб, струва ми се. Кои ти е господар?
Момчето направи доста сполучлив опит да се изплъзне, но Маркус беше предвидил това и сграбчи здраво грубата туника. Момчето отново се намръщи: беше около година по-голямо от Сабина, с рижава коса и изгоряло от слънцето лице. Сабина го гледаше с широко отворени очи.
– От къде идваш? Кажи, момче – заповяда му Маркус, като видя, че челюстта му потрепери – или ще те предам на магистратите.
– От Брундизиум – отвърна то смръщено.
– От толкова далеч? Господарят ти ли те доведе?
– Господарят ми е мъртъв. Дойдох с каляска до Мизенум, а после продължих пеша – сви рамене момчето. – Всички пътища водят до тук.
– Всички пътища водят до Рим – съгласи се Маркус.
Сабина, която стоеше до него, се засмя.
Момчето роб гледаше навъсено.
– Просто исках да видя Великия град.
– Разбирам. И не можа ли да започнеш със състезанията с колесници?
– Те са за женчовци.
Сабина изненада Маркус, като се засмя отново.