Господарката на Рим
Шрифт:
Ариус разпери ръце. Дланите му кървяха от мястото, където ноктите му се бяха забили в тях, но той не усещаше нищо.
– Убийте ме!
Те го гледаха с широко отворени очи.
– Убийте ме! – изрева той. – Убийте ме, кучи синове!
Гласът му отекна из замрелия в гробно мълчание Колизеум.
Той се изправи на крака и свирепо пристъпи напред, разпервайки голите си ръце.
– Убийте ме!
Шепнейки, те направиха знак за предпазване от "лоши очи", и отстъпиха назад.
Теа в императорската ложа всички бяхме замръзнали като статуи: аз, с ръце притиснати към устата, за да не изкрещя; Лепида, с шепа сладки в ръка, спряла по средата на пътя до устата ; Паулиний, със зяпнала уста; императрицата, сменила обичайното си спокойно изражение, изглеждаше изненадана; синовете на Флавия, вкаменени като омагьосани.
Тогава Домициан стана от стола си.
– Игула – изкрещя той толкова силно, колкото и Ариус и обърна палеца си надолу в знака за смърт.
Сподавен писък стисна гърлото ми, когато британците го заобиколиха. Но Ариус се обърна с празни ръце, разперени широко.
– Кой е пръв? – попита той, а гласът му прониза всички. – Кой ще нанесе първия удар на Варварина?
Очите им проблеснаха. Те облизаха устни. Спогледаха се.
– Убийте ме! – каза той, като хвана един потреперващ меч и го притисна към собственото си гърло. – Направи го!
Момчето изпусна меча си.
Ариус се завъртя към другите като лъв и пет меча паднаха в пясъка. Половин дузина момчета в разцвета на силите си отстъпиха назад с лица, по-бели от сенаторска тога, докато един застаряващ гладиатор бавно ги пронизваше с погледа си.
Тогава той започна да се смее, а аз го обичах точно затова. Смях, истинска разтуха, когато отметна главата си назад и започна да се смее нагоре към небето. Той скочи леко към британските момчета и те се отдръпнаха треперещи с широко отворени очи.
Той се обърна с гръб към тях и се доближи към императора, който стоеше неподвижно в императорската си ложа.
– Искаш ли и ти да опиташ, цезаре? – изкрещя Ариус, разпервайки ръце. – Ти, смучеща кръв курво от рода на Флавиите!
– Ох! – каза Викс. – Това беше глупаво! Вече го загази.
– Какво? – Сабина се надигна от мястото си с любопитни очи. – Какъв е този шум? Какво означава
– Мисля, че е време да си вървим, Вибия Сабина.
Маркус я прегърна и направи жест към иконома. Всички наоколо, цялата тълпа, стояха абсолютно безмълвни, като хипнотизирани от този надменен гладиатор. О, Фортуна, какво ли ще е въздействието му върху плебеите?
– Ами Викс? – Сабина надникна над рамото на Маркус, докато той я носеше. – Ние го оставихме там.
– Той ще се оправи. – Маркус нямаше желание да види какво щеше да направи императорът с Варварина и още по-малко пък дъщеря му да го види. – Дръж се здраво за мен, Сабина.
– Той ми открадна перления гребен – каза тя тъжно. – Мислиш ли, че ще го видим пак?
Домициан изтръгна лък и колчан със стрели от един страж, а аз се спуснах към него с неясната идея да го поваля на земята. Но се спънах и паднах по лице, а той чевръсто направи първия си изстрел.
Стрелата се заби в пясъка между краката на Ариус.
Той се изсмя отново. Направи няколко крачки напред с широко разперени ръце, сякаш се предлагаше. И с широка усмивка.
Домициан изкрещя. Без думи, просто дълъг рев без думи. Отново стреля.
Стрелата лизна косата на Ариус. Следващата профуча покрай рамото му.
Обикновено Домициан боравеше с лъка с такава прецизност, че можеше да изпрати пет стрели между разперените пръсти на роб, застанал на петдесет крачки. Днес нито една от цял колчан не докосна омразната мишена.
Ариус се изсмя отново. Почувствах как балон от истеричен смях се надигна в задната част на гърлото ми. По трибуните чух вълна от приглушен кикот. Домициан хвърляше свирепи погледи напред-назад, търсеше кой се смее сред тълпа от петдесет хиляди.
Смехът на Ариус заглъхна. Той се наведе напред. Закова погледа си в очите на Домициан. Изплю се на пясъка.
– Стража! – измуча Домициан, керемиденочервен. – Стража!
Рояк от стрели заваля към арената. Две от тях удариха едно злочесто британско момче, което изпищя и се сгърчи на земята. Но Ариус закрачи, без да бърза, към центъра на арената, положи смазаното тяло на джуджето върху щита си, повдигна го и отново, без да бърза, излезе през Портата на смъртта. Нито една стрела не го докосна.
Гробна тишина падна над Колизеума, тишина толкова мъртвешка и тягостна, че замрази петдесет хиляди души по местата им като вкаменени. Неколцина тихомълком се запътиха към изходите – един от тях беше дебел мъж с бретон от мазни къдрици. Окото на императора се стрелна към него и един пръст посочи към мъжа, който беше решил, че убийството на джуджето ще направи представлението на Варварина по-интересно.
– Хвърлете го вътре!
Трибуните избухнаха. Римските граждани скочиха на крака, раздиращи въздуха с пръсти и ревящи за кръв, а дузина ръце повдигнаха Галий и го метнаха през стената на арената… На арената, където половин дузина хлипащи, изпаднали в истерия британски момчета го накълцаха на парчета още преди да успее да изкрещи думите: "Ще ви платя".
На арената Ариус беше почувствал безсмъртието да бушува из вените му, но в тъмния коридор на Портата на смъртта безсмъртието бледнееше. Той почувства пясъка да скърца в устата му, почувства бавно сълзящата рана на крака си и дори и лекото тяло на мъртвото джудже му се струваше тежко.
В голия коридор, където довличаха мъртъвците, той положи джуджето върху щита си, както полагаха героите в Британия. Изпъна изпотрошените му крайници, затвори окото, което беше останало неизбодено, скръсти малките ръце върху малкия меч. Остави собствения си шлем отстрани на джуджето, а после и ризницата си. Добър момент да сложи край на Ариус Варварина, на когото и бездруго вероятно не му оставаше още много живот. Той намери една факла, която мъждукаше в ниша в стената, и протегна ръката си, докато тя не обгори гладиаторската му татуировка до черно. Почти не усети болката от огъня.