Господарката на Рим

Куин Кейт

– Още не съм приключил тук – каза най-сетне.

– Какво още чакаш?

– Не знам. – Той подуши въздуха и изпита леко неудобство. – Боговете ще ми дадат знак, може би. –Дотогава дните сред виещите се лозя и нощите пред огъня, заедно с кучето му, му се струваха достатъчно хубави.

– Ти си странен – каза Флавия. – Ако няма да ни напускаш, сама ще отида да нагледам лозята. Ще прекарам тук цялата година, вместо да се връщам в Рим. Рим няма нужда от мен.

– Ами императорът?

– И той също – отвърна тя спокойно. –

Нервен е, струва ми се, тъй като войните в Германия приключиха, а той винаги е предпочитал военния живот. Но какво да се прави

– Аз ще потеглям, домина – Поклони се и извика кучето.

– Лека нощ!

Глава двайсет и втора

Рим

 Паулиний пъхна шлема си под мишница, прокара пръсти през сплъстената си от пот коса. Пролетта беше разцъфнала ранна и гореща тази година; след жегата на обедното слънце навън, Храмът на девиците весталки бе сенчест, прохладен и спокоен.

Жена на средна възраст се доближи с тихо шумолене на робата си.

– Да, префекте? Да се молиш ли си дошъл?

– Служебни дела. – Паулиний подаде свитък с императорския печат. – Ще искам да ми се помогне за всички въпроси, които имам.

– Разбирам. – Очите на весталката се плъзнаха по доспехите му, по меча, висящ на единия му хълбок, и по четиримата преторианци зад гърба му. – Аз самата ще ви помогна. Не е позволено на мъже да се разхождат без придружител из покоите на Веста.

– Няма да е необходимо. – Паулиний зърна друга весталка, която беше спряла любопитно, за да погледне през дългия атриум. – Тя може да ни придружи вместо вас. – Винаги беше по-добре да се избере неподготвен водач. – Моля, елате с мен.

По-младата весталка се приближи, посрещайки погледа му открито.

– Какво се е случило?

– Нищо. Просто имам няколко въпроса… – Последния път, когато това момиче е видяло преторианци, помисли си Паулиний, е било вероятно когато стражите са дошли, за да отведат главната весталка във вериги, за да бъде погребана жива, задето е нарушила обета си. Той се усмихна успокоително. – Никакви арести. Просто неформално запитване.

Тя погледна към по-възрастната весталка, която кимна.

– С удоволствие ще отговоря на въпросите, префекте.

– Бих искал да разгледам Дома на весталките. – Почувствай мястото, му беше казал императорът. – Никога преди не съм влизал вътре.

– В такъв случай друг е ръководил ареста на Върховната весталка?

– Да. С това се занимаваше лично самият император.

– А това сега какво е? – наклони леко главата си момичето. – Продължение? Да проверите дали и останалите не сме порочни?

– А такива ли сте?

Тя го погледна.

– Какво знаеш за девиците – весталки, префекте?

– Достатъчно.

– Само попитах.

Весталката

се обърна, белият воал изшумоля и тя го поведе надолу през дългия атриум с колони. Спокойни езерца по средата отразяваха редовете бели мраморни статуи, а Паулиний отпрати преторианците с жест и догони придружителката си. Главата достигаше до рамото му, покрита с бял воал, а бялата роба загръщаше стройно тяло. Тя вървеше бързо и тихо със скръстени на гърдите ръце, а сандалите не издаваха нито звук по мраморния под, водейки го от слънчевата светлина на атриума към лабиринта от мраморни коридори.

– Нашите спални помещения.

Започна да открехва тесните врати една след друга. Килиите бяха голи, от бял мрамор, еднакви. Една от тях не беше пуста: жена на средна възраст седеше с изправен гръб и с поглед, впит в срещуположната стена. Дишаше едва доловимо.

– Какво прави? – попита Паулиний и осъзна, че шепне.

– Медитира. – Придружителката му затвори вратата. – Когато не сме заети със задълженията си, ние размишляваме върху мистериите. Сега, ако обичаш да ме последваш – тук се храним.

Още една гола стая, празна, с изключение на дълга, изсечена от мрамор маса. Друга весталка седеше пред чиния с едрозърнест хляб и смокини и се хранеше, без да бърза. Тя ги погледна спокойно и след това отвърна поглед.

– Учебните стаи.

Придружителката му застана зад друга врата и той надзърна, за да види две малки момиченца с обръснати глави, приведени съсредоточено над някакви свитъци. Те носеха бели роби и груби сандали: миниатюрни копия на по-възрастните весталки.

– Защо им режат косите?

Паулиний се загледа в момичетата, които обсъждаха нещо над плочата за писане. С чистите си млади лица и обръснати глави, не приличаха нито на момичета, нито на момчета, а на нещо по средата, нещо… не напълно земно. Те вече имаха плавните движения и лишените от страст очи на по-възрастните весталки.

– Трябва да се разделят с косите си, както и с всички останали светски притежания. Когато станат весталки, могат отново да си пуснат коса.

Той си помисли, какъв ли цвят е косата на придружителката му под воала.

– Много са малки.

– Идват тук на възраст между шест и десет години и прекарват десет години в обучение. – Тя затвори вратата на учебната стая и се отправи надолу по друг коридор. – След това служат в продължение на десет години. А после на свой ред десет години обучават младите.

– Какви са задълженията ви?

– Приготвяме брашното, което се използва за всички жертвоприношения в града. Събираме вода от свещения извор в градината на нашия храм. Но най-вече бдим над огъня на Веста – в известен смисъл това е домашното огнище на Рим. – Тя се усмихна, когато се върнаха в атриума с двата реда бели мраморни статуи. – Имаме и други отговорности, но се опасявам, че не мога да ви разкажа за тях.