Господарката на Рим
Шрифт:
– Ти имаш трикрако куче, точно като Варварина – настояваше момчето. – А имаш и белег на ръката си, точно където беше неговата гладиаторска татуировка.
– Много хора се изгарят. А и много хора си гледат кучета.
– Хей, аз знам как се движи един гладиатор! Виждал съм ги! Може би не те познах отначало заради брадата, но още първия път, когато те видях, знаех, че не се движиш като някакъв глупав градинар. – Очите на момчето го пронизваха.
– Изчезвай от тук. – Ариус прибра ножа си и се върна обратно при коритото с вода.
Момчето се спусна подире му.
– Научи ме!
– Какво да те науча?
– Научи ме! Искам да стана гладиатор!
Ариус го изгледа.
– Кой луд би искал да стане гладиатор?!
– Аз.
– Махай се!
– Хайде де, трябва да ме научиш! Взимам уроци от стражите, които учат хлапетата на Флавия, но те всички са тромави. Повече от година не съм научавал нищо ново.
– Казах да се махаш!
Момчето скочи и сграбчи Ариус за колената. Ариус се претърколи на земята, но момчето го хвана за китката и се опита да направи "ключ".
– Научи ме! – задъхваше се то.
Ариус вдигна ръката си и изпрати момчето във въздуха. След секунда коляното му беше върху гърдите на момчето, а ръката му притискаше гърлото му. Ребрата на момчето изпукаха под тежестта му, но малките твърди юмруци го удряха в слънчевия сплит. Ариус се извърна и спря въздуха на момчето. Младото му лице стана лилаво под слънчевия загар, но то не помоли за милост.
Ариус рязко отпусна хватката си и се отпусна назад.
Момчето се изправи.
– Но пробих защитата ти, нали? – изхриптя то.
Ариус се изправи на крака.
– Ела утре!
– Защо не сега? – изтупа се то. – Аз съм Викс.
– Стефанус.
– Да бе!
– Каквито и да са теориите ти – предупреди го Ариус, – не ги разпространявай сред другите роби или ще те пребия. Чу ли ме, момче?
– Убий ме, ако проговоря! – закле се момчето. – Започваме ли?
– Извади си ножа – каза Ариус, като се чудеше сам на себе си защо се занимава с това. – Твърде бавно! Трябва да можеш да извадиш ножа от ножницата и да го забиеш в стомаха на противника си, преди да е успял да си поеме дъх. Обърни острието навътре!
– Така ли? Хей, и двамата сме левичари. Страхотно, а?
– … и така, той седеше на скамейката в залата на съда – разказваше Паулиний, жестикулирайки, – а жената плебейка разгорещено се кълнеше, че наследството трябва да е за нея, а не за ищеца, защото не е неин син и наследник, както твърди той. А императорът я пита: "Това истина ли е? ", и тя кима и казва: "Да, Господарю и Бог наш", а той отвръща: "Добре, тогава се омъжи за него. Веднага, още тук, а наследството ще се раздели между двама ви".
Весталката Юстина се усмихна, и очите се усмихнаха.
– А тя какво отвърна?
– Тя падна на колене и замоли да я пуснат да си отиде. И така императорът отсъди, че ищецът все пак е син и наследството ще бъде за него. – Паулиний поклати глава. – И знаеш ли какво ми каза след това? Императорът, имам предвид. Каза, че това е трик, който е откраднал от правните документи на император Клавдий. И самият Клавдий нямаше да се справи по-добре. Лицето на тази жена, когато той предложи да се омъжи за собствения си син. Юстина се засмя и Паулиний се почувства удовлетворен. Тя не се смееше често. Усмихваше се много, кротко и беззвучно, но рядко се смееше. Той се отпусна с въздишка назад в стола си.
– Изморен ли си?
Тя седеше застинала и хладна в белите си одежди, облегната на студената мраморна стена.
– Постоянно тичам последните дни – усмихна се той. – Не бих имал нищо против да прекарам един ден на твое място – да стоя в бяла стая и да гледам пламъка.
– Е, всъщност аз правя повече от това. Но е спокойно.
Тя беше спокойна. Той бе придобил навика през последната година да се отбива при нея. Императорското разследване на девиците весталки официално беше приключило, но Паулиний продължаваше да идва веднъж месечно, просто за да си поговори с Юстина. За да седне в общата стая, където всички можеха да ги виждат, както бе длъжна да прави всяка весталка, докато разговаря с мъж. Те си говориха известно време на тих глас за не особено важни неща.
– Ще се женя – заяви той ненадейно.
– Дочух нещо подобно. Момиче от семейството на Сулпициите?
– Да. Калпурния Елена Сулпиция. Императорът ще бъде домакин на годежния ни прием веднага щом авгурите [21] определят подходящата дата. Тя е вдовица – доста млада все пак, без деца.
– Това ли е всичко, което можеш да кажеш за бъдещата си съпруга? – попита Юстина.
– Почти не я познавам. Изглежда приятна, макар че просто трябва да се оженя за някоя.
21
Авгур – римски жрец предсказател. – Б.ред.
– Така ли?
Той сви рамене.
– Ако остана по-дълго неженен, хората ще започнат да си мислят, че предпочитам момчета.
– Доста войници предпочитат.
Хладният глас звучеше развеселен и той я погледна учудено. Като за весталка тя имаше склонност към отявлено светски забележки.
– Приятелят ми Траян ги предпочита – каза Паулиний печално. – Казва, че мъжете са по-лесни от жените. Вероятно е прав, но за мен не е това начинът. Ще се оженя за Калпурния Елена Сулпиция и ще имам синове. – Той я погледна. – Ти някога съжалявала ли си, че не си се омъжила?
Тя примигна.
– Ами… не, аз бях… никога не съм се замисляла. Аз бях на девет, когато бях избрана. Определено не си мислех за брак по това време. А после службата в храма на весталките напълно ме погълна и никога не погледнах назад. Все пак и весталките се омъжват понякога. След като са служили трийсет години и се оттеглят.
– Наистина ли? – Сега той на свой ред остана изненадан.
– Не се случва често – смята се, че носи лош късмет да се ожениш за жена, която е била весталка. Предишната върховна весталка планираше да се омъжи, когато се оттегли от поста си. Но вместо това беше екзекутирана.