Господарката на Рим
Шрифт:
– Атина. Теа. Певица. Тя е… тя е добро момиче… и си спомням… – Той преглътна думите си.
Дали е един бърборещ глупак, или не, но има неща, които не се казват на весталка.
– Какво? Какво си спомняш?
Главата му пулсираше от острия тон.
– Не знам какво си спомням. Не знам дали е истина или сън. Но...
– Какво?
– Теа. И императорът. Той… аз не ги гледах, но той… правеше някои неща… вероятно е просто от наркотика! Кой знае какво видях? Видях змии да се спускат от тавана и видях мозайки да оживяват, и видях кръвта на Теа да позеленява; кой може да каже какво се е случило в действителност?
– Ти отиде ли да я видиш по-късно? Може би тя би изяснила нещата.
Паулиний избягваше погледа на весталката.
– Императорът никога не би наранил Теа. Той я обича.
– Може и така да е. Мислиш ли, че за всички мъже любовта е целувки под лунна светлина? За някои мъже любовта е болка.
– Юстина – много предпазливо каза той, – не съм дошъл тук, за да слушам как очерняш името на моя император.
– За какво си дошъл тогава?
– Не… не знам. За да си призная всичко. Имам нужда някой да знае… да знае какъв съм. Светът ме гледа и вижда герой. Дясната ръка на императора. Но това е лъжа! Аз съм точно толкова глупав, колкото изключителен е баща ми, точно толкова страхлив, колкото храбър е приятелят ми Траян, и аз съм… изменник!
– И така, призна си! Какво искаш сега? Опрощение?
Той кимна бавно.
– Съжалявам, Паулиний! Опрощение могат да дават само боговете.
За пръв път тя използва името му.
– Утеха тогава? – Усещаше езика си скован и я погледна примирено.
– Утеха мога да ти дам.
Ръката беше хладна и успокояваща за бушуващата му кръв.
Глава двайсет и пета
– Още една година, Атина. Да пием за това.
– Както желаеш, цезаре – отпих от виното си и седнах там, където Домициан обичаше да сядам – в краката му, за да може да милва главата ми или да я удря, ако го обземеше съответното настроение.
– За новата година! – Той пи, засега весел. – Колко време сме заедно?
– Почти четири години.
– Четири години. Чувам, че плебеите те наричат "господарка на Рим"… – Бегло намръщено изражение и ръката му се спря в косата ми. – Предполагам, че е вярно, щом аз съм Рим, а ти си господарката на леглото ми, но все пак не ми харесва. Все пак изминаха четири години, а аз не те познавам по-добре, отколкото в началото. – Ръката му продължи да милва косата ми. – Знаеш ли какво вещае новата година, Атина?
– Какво?
– Разкриване на тайните.
– Аз нямам тайни.
– О, мисля, че имаш доста. Кажи ми една!
– Добре. Да, добре. Ще ти кажа една. Само не… Добре! – Поех си дълбоко дъх. – Разхождах се преди около месец около Храма на Веста и една весталка ме погледна.
– И?
– Тя ме съжаляваше.
– И това е тайна?
– Стори ми се важно, някак… Гледаше ме с широко отворени очи, сякаш знаеше всичко.
– Това, че те е зяпала някаква съсухрена стара девственица?! Вероятно ти е завиждала. Кажи ми друга тайна!
– Нямам какво друго да кажа, цезаре.
– Да ти кажа ли аз една твоя тайна? Да ти кажа ли за гладиаторите, които си обслужвала на петнайсетгодишна възраст? О, да, знам за това!
– Аз… аз никога...
– Лъжеш неубедително, Атина! Лепида Полиа казва, че винаги си била такава.
– Не трябва да вярваш на Лепида Полиа, цезаре – призовах аз цялото си спокойствие. – Тя ме мрази.
– Правилно! Прозрачно е. Но беше такъв извор на сведения, че не мога да не съм благодарен. И така, какъв беше Варварина в действителност?
Отворих уста, но от там не излезе нищо. Нищо! Вътре в мен всичко се бе смразило.
– Не е единствената ти плячка, доколкото разбирам, но определено е наградата. Гладиаторът, когото наричаха бога на войната – доста добро постижение за обикновена робиня. Той колко ти плати?
– Не, аз… той никога не...
– А, значи е било любов. Колко трогателно! Варварина и неговата еврейка! Ти гърчеше ли се в обятията му и смееше ли се, както не искаш да правиш за мен?
– Това… Това боли...
– Заболя те повече, когато видя как умря! Нали? Толкова ли болеше, колкото сега?
– Аз...
– Предполагам, че не трябва вече да ревнувам от него! Но почти ми се ще да е жив отново! Само така щях да мога да го погледна в очите и да му кажа, че притежавам неговата жена! По два пъти на нощ, ако пожелая! И тя пъшка като курва, каквато всъщност е, и носи моя нашийник, и взима от моето злато.
Запратих бокала си към стената и той отскочи с лек, дрънчащ звук.
– Спри!
– Значи богинята на мъдростта се пропука най-сетне? Какво приятно малко представление! Моля, чувствай се свободна да си поплачеш. Харесвам сълзите у жените. Ти беше добро момиче тази вечер, Атина. Достатъчно добро, че да заслужиш награда. Искаш ли награда?
– Не, цезаре – отвърнах, борейки се със сълзите си.
– Без награда? Може би ще ти кажа една от моите тайни в такъв случай. Да, това звучи справедливо… – Той се отпусна назад, удряйки главата ми в коляното си. – Разказвал съм ти доста неща за брат си, нали? Тит Златния, любимецът на народа, загинал така трагично в разцвета на младостта си… Ами аз го убих! Бял арсеник във виното му. Убих брат си и после взех дъщеря му. Мисля, че Юлия подозираше нещо. Може би това я докара до лудостта. Ще те докара ли и теб до лудост? Съмнявам се. Ти си твърде вулгарна, че да полудееш! Първият човек си, на когото казвам… Предполагам, че сега ще трябва да те задържа завинаги. Не мога да те пусна да си отидеш с тайна като тази, нали?
Не. Предполагам, че не можеше.
– Пий, Атина! Пий! – Той се отпусна назад развеселен. – Цяла нова година!
Изглеждаше, сякаш Юстина се забавлява.
– И защо мислиш, че съм измамена?
– Не измамена – поправи се Паулиний. – Виждам, че ти е добре тук. Но това е просто късмет. Щом са те взели, когато си била на девет, ти все още не си знаела дали си струва да се откажеш от семейство и деца и… и от всичко друго. Никой още не знае нищо, когато е на девет