Господарката на Рим
Шрифт:
– Това не е честно!
– Ти му служиш! – тя обърна очите си към него. – Аз съм притежавана от него, но ти му служиш! Нищо не е честно!
Той впи поглед в нея. Още една тайна. Още една тайна между него и мъжа, на когото беше дал думата си. Още една тайна!
– Ако не му кажа – промълви той, – какво ще стане после?
– Ще продължавам да посещавам Викс – каза тя. – Ще виждам и баща му от време на време. Но нищо няма да се случи между нас. Имаш думата ми!
– Думата ти ли?
– Тържественото ми обещание. Доста егоистично обещание, всъщност. Ако си намеря друг мъж за любовник, Домициан със сигурност ще разбере, ще усети миризмата върху кожата ми и това ще бъде краят и за двама ни – за мен и за… Стефанус. Не искам това да се случи!
Тя си пое въздух, раздвижи се в коприните си, сякаш бяха окови.
– И така, Паулиний… Какво ще направиш?
– Ще говорим пак за това на сутринта – каза Паулиний.
– Благодаря ти. – Тя се облегна назад върху възглавниците. В очите проблеснаха сълзи и бавно се стекоха по бузите .
– Още нещо… – рече внезапно той. – Твоят Стефанус… Виждал ли съм го някъде и преди?
– Не! – погледна го тя. – Не може да си го виждал!
През останалата част от пътя към вила Йовис мълчаха.
– Тя каза ли ти, кой е ревнивият любовник? – гласът на Флавия бе на нивото на лакътя на Ариус.
– Не. – Той отклони поглед от отдалечаващата се носилка и се обърна към племенницата на императора. – И ти си я познавала… През всичкото това време си я познавала!
– Да. Невероятно, нали? Орисниците на съдбата вероятно добре са се посмели за наша сметка.
– Любовникът й… Кой е той?
Той не поиска да притиска Теа, когато отказа да каже името му. Беше твърде щастлив да чуе гласа , твърде щастлив да я види отново… Докато беше достатъчно близо, че да може да я държи в обятията си, любовникът нямаше значение.
Но сега...
– Кой я притежава?
– Попитай когото и да е. – Флавия го потупа по ръката и се отдалечи.
Той сграбчи за рамото първия роб, когото видя.
– Жената в онази носилка – сочейки към облака прах, който се беше вдигнал след заминаването на Теа, – коя е тя?
Робът го изгледа, сякаш беше някакъв слабоумен.
– Знам, че никога не излизаш от онази колиба, но наистина ли съвсем нищо не знаеш? Това е Атина. Любовницата на императора.
Императорът!
Ариус се обърна заслепен, сграбчи дървения парапет до градинската порта.
Демонът, толкова дълго спящ в дъното на съзнанието му, се размърда, жаден за убийство.
Теа и императорът! Неговата Теа в леглото на мъжа, който му отказа рудиус, който го засипа със стрели на арената, на когото бе забавно да наблюдава как съсичат най-добрия му приятел!
Внимавай, голямо момче, дрезгавият глас на Херкулес дращеше в главата му. Внимавай!
Парапетът до портата започна да пука под ръцете му.
– Ариус?
Той се обърна, ръката му сграбчи ножа. Но беше просто Викс. Викс стоеше там и изглеждаше необичайно зашеметен и дребен.
– Роди се, след като бях продадена – беше казала Теа по някое време през този час на пропуснатите години. – Аз не му казах… Не мислех, че някога ще те види. Той погледна на Викс с нови очи.
– Кажи на сина си да остави коня ми на мира – беше се сопнал на Ариус преди две седмици един каруцар, който разтоварваше бъчви пред вратите на складовете на Флавия.
– Той не ми е син – беше казал Ариус развеселен. – Не и този малък хитрец!
Дори не бе мечтал да има син. Никога не беше смятал, че ще живее достатъчно дълго, за да има. Сега той видя това, което и каруцарят беше видял. Червеникавата коса на Викс, светлите му очи, силната му лява ръка. Рефлексите му, силата, умелото боравене с меча.
Дори има моите недостатъци. Защо не го забелязах?
А Теа го беше кръстила Версенжеторикс.
Името се заби в съзнанието му. Жената, която обичаше, беше жива и съществуваше надежда, а той имаше и син.
Викс направи крачка напред.
– Кой си ти, все пак?
– Ела тук – каза Ариус кратко. – Ела тук.
Той хвана Викс за раменете и започна да му разказва.
Глава двайсет и шеста
Двайсет и осем! Двайсет и осем! Богове, каква възраст! Почти старост! Почти на трийсет!
Метнах едно шише с парфюм по прислужницата си, раздрах розовия си копринен шал на две, защото имаше мазно петно, и се метнах пред полираното стоманено огледало. Поне със сигурност не изглеждах на двайсет и осем. Косата ми беше лъскава като абанос, кожата – бяла коприна и можех да си позволя да нося колкото искам голямо деколте без никакви угризения. Лепида Полиа, макар и на двайсет и осем, нямаше защо да се бои от по-младите красавици от римския императорски двор. Все още властвах и превъзхождах всички тях!
Намръщих се, докато се ровех из ружовете си. Проблемът беше, че ми стана скучно да властвам над всички. И то в продължение на години. Трябваше само да вляза в някоя стая, за да им потекат лигите на мъжете, а жените да ме загледат завистливо. Трябваше само да пусна ленивата си усмивка към някой мъж и той вече беше в краката ми. Когато носех синьо, всички носеха синьо. Когато се засмивах на някоя шега, всички я намираха за забавна… Стоях на върха на патрицианското общество!
И какъв беше смисълът от всичко това? Ако не можех да се издигна по-високо, какъв беше смисълът?! А аз можех да се издигна още, ако не беше Колко е несправедливо! Несправедливо е! Тя винаги съсипваше всичко, а сега превръщаше императора в отшелник. По-рано той никога не бе странял от обществото. Може и да беше навъсен гост, но поне беше гост. За цялото лято не бе ходил никъде другаде, освен във вилата, където го чакаше любимата му домашна еврейка! Той взимаше и други жени в леглото си, да, но никоя не се задържаше колкото нея.
– Тя със сигурност е омагьосала императора – настройвах аз Паулиний. – Еврейска магия! Можеш да поискаш да я екзекутират!
– Не ставай смешна – каза твърдо Паулиний и изобщо не се трогна.
Дали не взимаше страната на онази? Дали той и тя не бяха… Паулиний и Теа… Разбира се, че са били любовници преди, когато тя беше просто обикновена певица… Можех да кажа на Домициан тази малка новина! Но не – това може и да ме отърве от Теа, но може също да ме отърве и от Паулиний, а мен много ме устройваше доведеният ми син да е най-добрият приятел на императора. Както и да е, съмнявах се, че изобщо има нещо между Теа и Паулиний. Дори и Паулиний не беше толкова глупав.