Господарката на Рим
Шрифт:
– Много добре! – Маркус се вгледа в сина си. – Както и ти, доколкото виждам. Хладен глас долетя от стълбите към втория етаж:
– Паулиний! Колко рядко те виждаме напоследък Лепида се понесе надолу, за да се присъедини към тях – райска птица в опръсканата със злато алена коприна, с коса, оплетена в мрежа от рубини и перли.
– Драга Лепида – поклони се той. – Добре изглеждаш.
– "Добре изглеждаш"? Пренебрегваш ни от седмици, а сега очакваш да… – Ледените думи на Лепида увиснаха във въздуха, когато Паулиний я заобиколи и взе по няколко стъпала наведнъж, за да грабне малката си сестричка, която подаваше глава иззад вратата на спалнята си.
– Ето я и патрицианката, която пренебрегвах! – той разчорли пухкавата кестенява коса. – Как са главоболията ти, Бина?
– По-добре, а и съм пораснала с цели два пръста!
– Забелязвам. – Паулиний я сложи на пода, а тя се засмя. – Ще трябва да се възползвам от компанията ти, преди да те загубя заради обожателите, които ще започнат да те ухажват. Хайде да отидем на езда утре. Твоята луда леля Диана има една кобила, която е достатъчно кротка за теб...
– Неприятно ми е да прекъсвам този трогателен миг – ветрилото от паунови пера на Лепида се движеше напред-назад, като котешка опашка, – но ще закъснеем.
– Нека първо видя как изглежда татко.
– Аз вече го направих вместо теб – каза Калпурния. – Нали не мислиш, че ще позволя да се яви пред императора със смачкана тога?
– Обратно в леглото! – Лепида хвана дъщеря си за рамото и я завъртя към стаята . – Няма значение какво е облякъл баща ти за пред императора. Защото независимо дали неговите предшественици са били императори, или не, той е просто един скучен сакат старец!
Сабина потрепери. Сянка на отвращение пробяга по лицето на Паулиний.
Маркус сви рамене. Само почакай, помисли си той. Само почакай!
– Бягай в леглото, мъниче – обърна се той към дъщеря си.
– Е! – Лепида нагласяше златистия копринен воал върху косата си, докато дъщеря се отдалечаваше към стаята си. – Вече може ли да тръгваме?
Калпурния погледна надолу и намести гривната си точно върху китката.
– Лепида – каза тя, – някой някога казвал ли ти е, че си жестока, злобна и себична уличница?!
Маркус примигна. Устата на Лепида грозно зейна в почуда.
– Ти си порочна! Ти си безпринципна! Ти малтретираш робите си, наскърбяваш дъщеря си!
– Е… – Лепида дойде на себе си, – а ти си просто една завистлива...
– И нещо повече – ти си най-лошата, най-немарливата и най-престъпната съпруга в цял Рим! – Калпурния погледна към Маркус. – Мисля, че вече можем да тръгваме!
Паулиний сподави нещо, което можеше да се приеме за покашляне, а Маркус се усмихна. Не, той не просто се усмихна, а се ухили до уши – нещо, което не му се беше случвало от много време.
– Да – съгласи се той, – мисля, че сме готови!
Зимният вятър навън беше докарал вледеняващ дъжд, но атмосферата в носилката по пътя към двореца, беше още по-студена.
Паулиний видя един преторианец да флиртува с робиня, докато стоеше на пост.
– Вие продължавайте – каза той на баща си и спря, за да скастри набързо провинилия се.
Когато се приближи до триклиниума, забеляза, че Флавия и семейството са пристигнали. Момчетата бяха продължили напред с баща си, изпаднали в страхопочитание от великолепието, но Флавия беше спряла в съседното преддверие и мъмреше за нещо едно от момчетата си роби. Викс, синът на Теа, забеляза Паулиний и ускори крачка.
– … ще стоиш най-отзад, отвратително дете, докато не свърши приемът, а после ще отида да кажа няколко думи на ухо на майка ти и ще можеш да я видиш. Викс носеше безлична робска туника с емблемата на семейството на Флавиите, но му липсваше робско примирение, докато оглеждаше със зяпнала уста великолепието от мозайки и колони в новия дворец.
– Еха! Това е страхотно голямо!
– Защо си го довела? – сниши глас Паулиний.
– Теа не го е виждала от месеци, помислих си, че може би е домъчняло… – отвърна тя, докато държеше Викс за туниката му и го плесна, преди той да успее да се шмугне зад една колона. – Но започвам да се съмнявам, че идеята е добра.
– Дръж го в преддверието, където никой няма да го види – посъветва я Паулиний.
Жалбите на Флавия го догониха по коридора:
– Ако изобщо някой е способен да удържи малкото чудовище, където и да било!
Досадна вечер, доста различна от онзи прекрасен прием в Домус Августана по повод годежа на Паулиний. Всички бяха много официални тази нощ в масивната церемониална зала за приеми в новия дворец, приглушени гласове бъбреха любезно за несъществени неща, пригласяше им плискащата се вода на големия кръгъл фонтан, ограден от арки. Флавия беше погълната от разговор със съпруга си, двамата синове тормозеха дебелия нисък астролог с въпроси, Маркус и Калпурния обсъждаха някаква отегчителна политическа теория, а Паулиний… Паулиний ме пренебрегваше. Докато разговаряше с императора, погледът му изглеждаше малко резервиран. Дали не се бяха скарали? Е, това изобщо не ме интересува! Но той се опитва да ме отхвърли и дори бе отказал последната ми покана. Нещо трябва да се направи по този въпрос!
Очите ми се спряха на Теа. Тя носеше виненочервена копринена туника – наситен пурпурен цвят като засъхнала кръв, – обшита по ръбовете с кехлибарени мъниста и кехлибарена диадема ниско над челото. Унила, с празен поглед, пренебрегната от императора. Но тя все още седеше на същия лектус до императора. На мястото, където би трябвало да бъде жена му, ако присъстваше.
Един едър грък с бяла копринена туника се наведе, за да вземе празната чиния, и бдителността ми се изостри. Нейният личен роб? Хубав беше, както и да се казваше. Висок, златист, мускулест, красив. Той се наведе, кичур с цвят на пшеница падна върху челото му, а Теа го дари с първата си усмивка за вечерта, когато докосна ръката .
– Атина!
Тя подскочи, но гласът на императора звучеше весело.
– Трябва да ни попееш!
– Разбира се, цезаре! – Тя взе лирата си и стана. Властващият любовник я наблюдаваше с непроницаемо изражение. Беше ли получил писмото ми, или не?
– Красиво! – аплодира я Маркус, когато песента свърши. – Спомням си първия път, когато те чух да пееш, Атина. Гласът ти винаги ми е доставял несравнимо удоволствие!
– Тогава съм ти задължен, Маркус Норбан – провикна се императорът от мястото си. – Без нейното чуруликане изобщо нямаше да я срещна.