Господарката на Рим

Куин Кейт

Домициан се изправи с кървавия нож в ръка, кръвта шуртеше под извивката на ходилото му.

– Трябва ни дете! Ако не това на Теа, то някое от твоите!

Той се обърна, сочейки към по-големия син.

– Хванете го! Всъщност – каза замислено, когато Флавия изпищя, – хванете ги всичките! Омръзна ми от тази хленчеща жена и от нейните отрочета!

Бяха извлечени от стаята: Флавия – пищяща, мъжът – търсещ с очи помощ, която не идваше, и двете им момчета – с пребледнели лица. Мислите ми протекоха бързо като живак. Ако Домициан нямаше наследници сега, може би щеше да иска жена, която да му роди

– А сега ти! – Императорът, накуцвайки с кървящия си крак, се обърна към Викс и се усмихна. – Богове, какво се очаква да направя с теб сега?

– Ти ще умреш! – момчето се озъби, като плъх, притиснат в ъгъла, но забелязах проблясък на страх в очите му.

– О! … Не мисля! – Императорът нежно откъсна парченце окървавена кожа от крака си и отново се обърна към преторианците си. – Изведете еврейската курва от града и я оставете там.

– Не! – Теа се метна в краката му. – Не, не, задръж мен, само пусни Викс да си върви. Императорът се усмихна. Кървящ, жесток, развеселен… Усмихна се.

– А сега страх ли те е, Атина?

Тя погледна нагоре към него.

Той щракна с пръсти към преторианците.

– Отведете я! Но първо… – Наведе се над нея с нож в ръката и с три точни удара разряза запоения на врата сребърен обръч. После се обърна, черното око проблясваше в ръката му, с усилие уви сребърния обръч около врата на сина на Теа.

Теа изстена отново, докато я извличаха от стаята.

– Отлично! – Домициан сияеше, сякаш изобщо не усещаше осакатения си крак. – Сега заведете момчето в бившите покои на майка му. Първо ги претърсете за остри предмети. И някой няма ли да почисти цялата тази мръсотия? – Очите му се плъзнаха по разлетите чаши с вино и преобърнатите чинии, по кървавите стъпки по мозайката. – Паулиний, трябва да заведеш баща си у дома! Твърде стар е за подобно вълнение!

Лицето на Паулиний беше бяло, вцепенено от шока. Бавно, без да откъсва поглед от Домициан, Калпурния се протегна и подръпна Паулиний за ръкава. Движейки се като в транс, той се надигна и хвана Маркус под ръка. Те се скупчиха при вратата и излязоха, изпратени от непокорния поглед на Викс.

Само един човек остана в стаята.

Аз.

Извих се гальовно върху лектуса, когато очите на императора се стрелнаха към мен. Добре че капка кръв не беше опръскала дрехата ми.

– Мисля, че ти дължа възнаграждение! – доближи се той. Странно вълнение потрепваше в погледа му. Това, че беше наранен, не помрачаваше пламъка в очите му. – За това, че разкри всички тези неща. Какво да бъде, Лепида?

– О! … Мисля, че вече имате идея, Господарю и Бог наш… – аз се плъзнах от лектуса на колене пред него, прокарвайки пръст надолу по крака му. – Ранен си. Нека се погрижа за теб, Господарю и Бог наш!

Завързах една кърпичка около кървящото му стъпало, а след това се наведох и целунах струйките кръв около глезена му.

Той ме дръпна да се изправя и ме целуна със зъби. Притиснах тялото си към неговото, тръпки на възбуда пробягаха нагоре и надолу по гръбнака ми.

– Да – каза решително, като се отдръпна малко. – Да, ще свършиш работа! Ела тук!

И ме облада по средата на кървавата стая.

Глава двайсет и осма

Теа

 Преторианците ме оставиха сред едно кално поле с ряпа, точно пред градските крепостни стени. Може би бях твърде окървавена и изпотрошена за вкуса им, или може би са си помислили, че лошият ми късмет може да ги зарази, или може би смразяващият дъжд беше угасил страстите им, защото не изпробваха любовницата на императора, преди да я захвърлят в калта. Те просто ме бутнаха от коня и се отдалечиха в галоп. Аз се свих, трепереща под поривите на дъжда.

Всичките ми кошмари се изредиха пред очите ми. От всяка една нощ.

Викс! Момчето ми!

Вината е моя! Трябваше да го измъкна. Трябваше да се досетя, че не е на безопасно място.

Викс!

Аз се изправих и застанах в калта, като се олюлях за миг. Стомахът ми беше като огнена топка. Ставите на пръстите ми скърцаха, сякаш бяха пълни с горещ пясък. Кръв бликаше от всевъзможни места и бързо се размиваше от дъжда.

И по-зле се бях чувствала след креватна борба с Домициан. Поне краката все още ме държаха. Тръгнах с несигурна крачка, като залитах сред калните полета. Вървях, докато дъждът спря и воднисто бледо слънце се надигна над хоризонта, вървях, докато то не застана точно над мен сред развилнелите се облаци, вървях, докато то отново се скри. Полегнах за малко в една канавка. Отново се надигнах, когато студът стана непоносим, и продължих, препъвайки се, по пътя. Хората извръщаха погледите си от мен. Смятаха ме за луда.

Не мислех накъде отивам, докато не зърнах покривите на вилата на Флавия да издигат острите си върхове на фона на оранжевото небе точно преди Тиволи.

– Той си има колиба – ми беше казал Викс. – В северното лозе на Флавия.

Едвам прекосих лозето, листата му докосваха лицето ми, бодили се закачаха за раздраната ми дреха. Видях една колиба, сгушена отстрани на хълма. Кръгла, като колибите в Британия.

След трийсет левги изнурително ходене краката ми отказаха да изминат последните трийсет стъпки. Стигнах пълзейки. Почуках на долната част на вратата.

– Викс… – изрекох към загрубелите боси крака, които се появиха на вратата при почукването ми. – Императорът хвана Викс!

Тя седеше като кукла пред огъня, докато Ариус бършеше коричките засъхнала кръв от лицето .

– Той просто го задържа – продължаваше да повтаря. – Взе него и изхвърли мен.

Ариус усети как яростта му се надига, но я потисна.

– Дай да видя ръцете ти.

Три счупени пръста. Той ги превърза и обездвижи, както често беше наблюдавал да прави лекарят в гладиаторските казарми със собствените му пръсти, и изслуша края на историята, разказана на пресекулки. Флавия! Във вледененото му от мъка за сина му сърце Ариус почувства да го пробожда и мъката за жената, която го беше измъкнала от Колизеума. Тя вероятно скоро щеше да е мъртва. Мъртва и изчезнала завинаги. Нямаше никога вече да седи в атриума си и да бродира някой шал, нито да се промъква из недрата на Колизеума и да измъква деца от лапите на смъртта. Флавия, която му беше дала собствена колиба и през смях му казваше, че е съсипал лозята й… Скоро преторианците щяха да нахлуят в тази приятна вила, за да търсят предатели или просто за да я оплячкосат.

Но във всеки случай не беше много вероятно да дойдат още същата нощ.

– Шшшт! – каза той на Теа. – Трябва да поспиш.

– Но Викс...

– Ще си го върнем!

Във въображението си виждаше как Викс напада императора с кухненски нож в ръка. Защо изобщо го беше научил да се бие?

– Не мога да спя… – но очите вече се бяха почти затворили, докато я носеше към леглото. Като я положи в него, спазъм от болка пробяга по лицето .

– Какво?

– Нищо. Ребрата ми Той протегна ръка, за да разхлаби връзките на туниката .