Господарката на Рим
Шрифт:
– Да чуеш какво?
– Знаеш какво! Кажи го!
– Че се страхувам? Ти се страхуваш, цезаре, страхуваш се от мен, а аз съм само една еврейка, родена плачеща и окървавена сред пустиня.
– Спри да се смееш! Спри!
– Аз съм Атина – смеех се с налудничава самоубийствена радост, въпреки смазващата болка в черепа ми. – Преди това бях Теа, певица и робиня, любовница на гладиатори. Преди това бях Леа, дъщеря на Бенджамин и Ракел от Масада. И аз съм смъртна точно като теб, обикновен нищожен човечец! – Извисих гласа си до радостен вик, за да чуят робите пред стаята, императорските прислужници, целият свят! – И не се страхувам от никого!
Той ме погледна за миг. После се изсмя.
Изминаха осем дни, преди да мога да стана от леглото.
– Не мислех, че ще те видя толкова скоро. – Очите на Юстина погледнаха с топлота Паулиний. – Но ето те, и то издокаран.
– Отивам в Домус Флавия след един час. – Паулиний пъхна шлема с червени пера под мишницата си. – Императорът е свикал официален прием в чест на племенницата си и синовете .
Те вървяха в крак, в пълен синхрон, надолу по бледия мраморен коридор. Другите жрици бързаха във веещи се бели воали, а римски матрони идваха, за да нашепват молитвите си и да се подготвят за Сатурналиите – празник за края на годината, когато всички домакинства се преобръщат с главата надолу в подготовка за новата година. Никой не погледна повторно весталката и префекта. Сведените им за съвещание глави бяха обичайна гледка в една от общите стаи. Във всеки случай, онези, които вероятно с удоволствие биха обсъждали някоя девица весталка, нямаше да се осмелят да отронят и дума срещу най-добрия приятел на императора.
– Днес направих нещо. – Паулиний сложи ръце зад врата си, жест, изкопиран от Домициан. – Лепида ми изпрати бележка в преторианските казарми, както прави понякога. "Довечера" гласеше бележката. Аз винаги казвам на моите центуриони да се заемат със смяната вечерта. Но днес...
– Какво?
– Тъкмо щях да ги повикам. И тогава… не знам… Просто обърнах бележката и написах на гърба: "Зает съм"! И веднага я изпратих. – Погледът му се стрелна към Юстина. – Никога преди не го бях правил!
– А сега защо?
– Помислих си какво би казала ти, ако можеше да ме видиш? Какво би си помислила?
– И какво си помисли, че ще си помисля?
– Помислих, че ще се отнесеш с разбиране. А аз не искам да се отнасяш с разбиране. Искам да се гордееш!
– Аз се гордея.
– С мен?
– С теб.
Той дълбоко си пое дъх.
– Мога ли да те попитам нещо?
– Да.
– На колко години си?
Тя примигна.
– На двайсет и девет.
– Значи ти остават още десет години в служба на Веста, преди да се оттеглиш?
– Да.
– Когато изтекат десетте години – каза той, – омъжи се за мен!
Мълчание.
Когато той се осмели да я погледне, очите бяха огромни.
– Паулиний!
– Какво?
– Аз… – Тя погледна настрани, притеснена за пръв път откакто я познаваше. – Лош късмет е да се ожениш за бивша весталка!
– Ще рискувам с богинята Фортуна..
– Паулиний, това са десет години от сега нататък. А аз няма да наруша обета си преди това.
– Знам, че няма. Ще чакам.
– Тогава ще съм на трийсет и девет години. Твърде стара, че да те даря с деца.
– Не искам деца, искам теб! – Той понечи да хване ръката , помисли си за потока от минаващи богомолци и се задоволи да сниши глас: – Познавам те цяла вечност, Юстина! Много преди дори да те зърна. Не ме интересува колко дълго трябва да чакам!
Тя се отдръпна. Очите се вгледаха в неговите за миг, след което ги сведе. Посегна да си оправи воала.
– Аз не мога… Не знам какво да кажа.
– Кажи "може би". Обмисли го. Имаш десет години да решиш.
– А Калпурния?
– Тя не иска да се омъжи за мен – разменяхме си извинение след извинение през последните години, изтъквахме си всевъзможни причини, само и само да не определим дата. Довечера ще кажа на императора, че развалям годежа. Калпурния е с богата зестра, лесно ще си намери друг съпруг. Кажи, че ще си помислиш! – настоя той. – Само кажи, че ще си помислиш
– Добре… – едва промълви тя.
Лудешки прилив на щастие нахлу в главата му.
– Тогава ще си вървя! Само затова дойдох… О, богове, отне ми цял ден да събера кураж! Дори Сатурнин и германците му не бяха толкова страшни! – засмя се той, леко зашеметен. Искаше му се да крещи, искаше му се да танцува!
Вятърът отвя воала назад, когато вдигна очите си към него, и той зърна свободен кичур коса до ухото . Вероятно се бе изплъзнал, когато беше оправяла покривалото… Светла коса, точно каквато си я беше представял. Паулиний протегна ръка и я докосна.
– Цвят на царевична коса – каза той. – Или на скитско злато.
Тя продължи да стои безмълвно в центъра на мраморната зала, когато мъжът си тръгна.
– Е – усмихна се Маркус, – издържах ли проверката?
Калпурния пооправи гънките на палата върху прегърбеното му рамо.
– Идеален си!
– И самата ти изглеждаш прекрасно! Жълтото ти отива!
Тя сведе поглед, докато си играеше с една златна гривна.
– И все пак бих предпочела да остана тук и да си чета в библиотеката, отколкото да ходя на вечеря с императора.
Откакто беше преживяла ужаса на годежния си прием не бе стъпвала в двореца. Маркус можеше да си представи какво си мисли.
Докосна брадичката и тя вдигна поглед.
– Този път няма да е като тогава
– Ами ако е?
Той се усмихна.
– Ами тогава ще те доведа обратно вкъщи. Предишния път го направих, нали?
– Да, така е. – Остана неподвижна за момент, с буза, допряна до ръката му, преди да се обърне и да вземе палата си с кехлибарен цвят. Той забеляза, че носи наистина прекрасни обици от топаз. – Готова съм.
– Храбро момиче.
– Калпурния! – Паулиний нахълта през вратата – блестящ в златото и пурпура на официалната си преторианска униформа, и целуна годеницата си по бузата. – Татко! Как си? – каза и за изненада на Маркус го прегърна, вместо обичайното сконфузено ръкостискане.