Господарката на Рим

Куин Кейт

– Ще живееш! – Ариус погледна травмите, които беше нанесъл на сина си: загуба на един страничен зъб, подута челюст, насинени очи, разкървавен нос, ребра със следи от сандалите му. Вътрешно трепна, но стисна зъби.

– Ти ме преби! – каза дрезгаво Викс. – Кучи син, ти ме преби!

– Заслужи си го – отвърна Варварина, като метна още дърва в огъня. – Самонадеяно малко пале!

– Я ме остави на мира!

– Тогава и ти ме остави на мира!

Ариус събу сандалите си, метна ги на кучето, за да ги дъвче, и облегна гръб на

кирпичената стена. Започна да реже една ябълка с камата си и да яде от нея, чудейки се как ли трябва да постъпи след това. И той беше изяждал пердаха от баща си веднъж или два пъти като дете, но майка му, която вече почти не си спомняше, довършваше урока със строги, но мили думи. Това беше работа на майката, нали? Сега нямаше и най-малка идея какво е редно да каже. Ще ми се Теа да беше тук.

– Няма ли да получа вечеря? – попита Викс.

– Не.

– А превръзки?

– Искаш да бъдеш гладиатор, нали? Седи си там и кърви, и се надявай да се оправиш!

– Благодаря.

Ариус метна огризката от ябълката на кучето.

Викс се изправи сам, довлече се до баща си и облегна гърба си на стената до него.

– Нямаше да го нараня.– Ариус обмисли няколко възможни отговора, но реши да мълчи.

– Само си играех!

– Край на уроците! – каза Ариус най-сетне. – Не и от мен!

– Не е справедливо!

– Не желая да имам син побойник!

– Та ти дори не беше край мен първите десет години! – озъби се Викс.

– Но сега съм тук и няма да уча побойници как да малтретират хората!

Викс мълчеше намръщен.

– Само ми кажи нещо. – Ариус въртеше ножа в ръка, гледайки огъня. – Чуваш ли глас в главата си, когато се биеш? Малко черно гласче?

Викс изглеждаше стреснат. Ариус го погледна, търсейки думи, но не намери. Не го биваше с думите. Те си приличаха… Протегнаха крака към огъня и Викс изохка, когато една от ставите му изпука.

– Мразя те!

– Благодаря, аз също.

– Предполагам, че Флавия няма да ме вземе със себе си в Рим сега.

– Не мисля, че ще го направи.

– Тя ще ходи на вечерен прием в двореца, както ми каза. Следващия месец, когато императорът ще обяви децата за наследници. Каза, че ще ме вземе, за да мога да видя мама след това. – Викс сви рамене. – И бездруго, какво ме интересува императорът?!

– Ти виждал ли си императора досега? – Ариус разчупи един твърд самун хляб на две половини.

– Веднъж.

– И какво мислиш за него?

– Мразя го – каза Викс. – Дай ми хляб.

Ариус реши, че вече е време да приключи със строгата лекция за тази вечер. Подаде хляб на Викс и му се щеше да попита Теа дали се е справил добре. Задъвкаха: Викс с охкане, Ариус тихо.

– Чувал ли си новини от майка си?

– Не много. Тя изпраща по няколко думи на Флавия от време на време. Казва, че някой вероятно чете писмата .

Те облегнаха главите си на стената и затвориха очи. Подпряха се с еднакво загрубели от меча ръце върху еднакво покритите с белези кафяви колене.

– Не слушай този глас – каза Ариус със затворени очи. – Този, в главата ти. И все още не се справяш много добре с удара отдолу. Може би нямаше да прекрати уроците на Викс, все още.

Рим

– И така, Атина. – Домициан ме погали по главата, докато седях в краката му. – да ти кажа ли какво научих днес?

– Мога ли да те спра, цезаре?

– О, Атина. Все още продължаваш да си толкова заядлива. Мислех, че вече трябва да си се научила

– Добре. Добре. Научих се!

– Тогава мълчи като добро момиче и слушай. Имам си шпионин в Иудея. Трябва да е много изобретателен, защото успя да научи нещо, което убягна на всичките ми други шпиони.

– И какво е то?

– Произхода ти. Скъпа моя, изглеждаш бледа. Малко вино? Реколтата е отлична. Конфискувано от имението на Луций Есерния… Той може и да е бил предател, но определено е разбирал от вина.

– И какво каза той?

– Кой? Луций Есерния ли?

– Шпионинът!

– А, той ли… Както знаеш, вече научих по-голямата част от историята ти – Квинт Полий, онзи атински търговец на роби, който те е научил на гръцки и ти е бил първият мъж, вкуса ти към гладиатори. Но ранните години? Празно. Докато не пристигна доста интересен доклад от един мой човек в Иудея. Крепост на върха на едно високо плато, гореща нощ, град пълен с мъртви евреи… И няколко оцелели… Има ли нужда да продължавам?

– Не.

– Знаеш ли, че е имало още шестима оцелели, освен теб, Атина? Две възрастни жени и четири други деца, всичките момчета. Накарах да проследят какво се е случило с тях, просто от любопитство. Искаш ли да знаеш къде са те сега, твоите братя и сестри, които са оцелели?

– Къде?

– Мъртви са! Всичките. Предимно убити за това, че са донесли лош късмет на семействата, които са ги купили. Последните евреи от Масада, разпръскващи зла орис върху всеки, до когото се докоснат. Ти, както по всичко личи, си единствената оцеляла. А и никога не си ми носила лош късмет, нали?

– Явно не.

– Помня Масада, знаеш ли… Тит Златния се разплака – той имаше слабост към евреите, – но аз се изсмях!

– Не се и съмнявам!

Домициан рязко сграбчи с две ръце главата ми отзад.

– Не… не, това боли, това боли

– Ти каза, че си богиня, Атина!

– Да… да… такава съм

– Не! Лъжеш! – Стискаше главата ми като орех в менгеме. – В една пустиня, някаква еврейка те е родила, пищяща и окървавена, като всеки друг смъртен и ти изобщо не си богиня. Аз съм богът тук, не ти! Само един бог има Рим! Отървах се от Ариус Варварина, отървах се и от теб.

– Не, не си се отървал от мен! Не още. Така че спри да бръщолевиш и го направи.

– О, да! О, да, но не и преди да го чуя!