Господарката на Рим
Шрифт:
Очите бяха последното, което видях, преди цветовете да се смесят и размият пред погледа ми.
– Пак ми се гади… – изстена Калпурния, подпряна на прегърбеното рамо на Маркус.
– Добре, повърни, така ще се почувстваш по-добре – успокои той бъдещата си снаха. Тя се приведе напред, а Маркус помогна да не загуби равновесие. – Ето тук, в атриума. Свежият въздух ще прочисти главата ти.
– Аз, аз трябва да се прибирам у дома.
– Първо седни.
Тя стигна до атриума, олюлявайки се, свлече се на първата пейка, която видя, и подпря главата си с ръце. Маркус повика един роб, изпрати за кана и пъхна бокал в ръката .
– Пий.
– Не искам повече вино, не мога.
– Това е вода, не вино. Пий бавно.
Тя пи. Преди четири часа беше младо момиче със свежо лице, в нова синя туника, а сега беше окапана с вино развалина, с разрошена коса и една липсваща обеца. Погледна надолу към дрехата си и се изчерви, докато бършеше петънце от повърнато от подгъва.
– О, богове, изглеждам като...
– Няма значение. Как се чувстваш?
Отпи още вода.
– Главата ми е като наковалнята на Вулкан.
– Ще ти мине. Ти изхвърли повечето от наркотика.
– Благодаря, че ме измъкна от там.
– Изглеждаше малко зашеметена.
Тя сви рамене и Маркус си припомни слисаното изражение, когато устата на императора се прилепи към нейната с влажни остри зъби.
– Той винаги ли е такъв? – избухна момичето.
– Не. – Маркус седна до нея на мраморната пейка. – Днес беше… изключение.
– Не мога да се върна там! – каза тя, опитвайки се безрезултатно да изчисти столата си. – Никога!
– Ти видя императора в най-лошата му светлина днес. Утре, когато ефектът от тези индийски листа премине, той ще е забравил всичко от тази вечер и ще се отнася към теб точно както се отнася към всички други жени, тоест ще те пренебрегва напълно.
– И все пак не мога да се върна там.
– Като жена на Паулиний ще се наложи.
– Тогава няма да се омъжа за Паулиний. – Тя го погледна с отчаяно извинително изражение. – Той… той не е същият. Изглежда много приятен, когато не...
"Когато не гледа с блеснали очи доведената си майка"?
– Но със сигурност едва ли държи особено да се ожени за мен, а аз… аз не мога да се справя с този начин на живот. Гощавки, пиянство… и индийски листа. Ох, може семейството ми да е било тук от времето на Републиката, но аз съм момиче от провинцията. – Тя се наведе напред. – Израснала съм в Тоскана, с лози, понита и езера за плуване. Би трябвало да е голяма стъпка за мен да се омъжа за преторианския префект, но мястото ми не е в дворци. Не и в дворци като този.
Маркус си помисли, че ще избухне в сълзи, но тя погледна настрани и запази самообладание. Родена в провинцията, но с патрицианско възпитание.
Маркус обмисли внимателно думите си:
– Може би няма да ми повярваш, имайки предвид какво видя тази вечер, но това не е светът на Паулиний Калпурния го погледна.
– Синът ми е обикновен човек: войник, идеалист, добър римски гражданин. Голяма чест е постът му на префект, но той е затънал в неприятности. Ако има някой, който да му помогне да стъпи на краката си, той ще му бъде благодарен.
– Искаш аз да съм този някой ли?
– Да, смятам, че можеш да му помогнеш – каза тъжно Маркус. – Ти си изискано, почтено момиче, Калпурния Сулпиция. Не е нужно да те познавам от много време, за да видя това. Синът ми се нуждае от съпруга като теб. И той го знае.
– Може и така да е – каза тя, докато мачкаше гънка от изцапаната коприна между пръстите си. – Но не това иска той. Той иска… – Прехапа устни точно навреме. Не познаваше Лепида отдавна, но и не беше нужно.
Маркус я погледна прямо. "Да. Годеникът ти иска жена ми".
И двамата извърнаха погледи.
– Мога ли да те помоля за услуга? – Гласът на Маркус остана формален, сякаш цитираше точка от закона в Сената. – Помисли си добре, преди да развалиш годежа. Това е всичко, за което те моля.
Калпурния го погледна, въртеше рубина около пръста си и Маркус си помисли, че тя ще го извади и захвърли още на мига. Но не го направи, а му подаде ръка.
– Добре, сенаторе.
– Наричай ме Маркус, моля. – Той пое дланта с двете си ръце и се усмихна. – И благодаря.
Глава двайсет и четвърта
– Закъсня – каза Ариус и поздрави Викс.
– Трябваше да изчеткам конете.
– Тичай два пъти около лозето, а после започни упражнение номер пет.
Те тренираха под пролетния дъжд, подхлъзваха се в лепкавата кал. Тренираха под жаркото пладнешко слънце, когато лятото влезе в разгара си, а потта се наслояваше по дръжките на дървените тренировъчни мечове. Тренираха, докато мускулите им закрещяваха от болка, докато костите им започваха да пукат, докато дланите на Викс вече не можеха да държат меча, а Ариус, накуцвайки, се прибираше у дома, като се чудеше защо прави всичко това.
Може би защото животът му в лозята беше станал прекалено спокоен. Може би мечовете, упражненията и тренировъчните сражения бяха влезли в кръвта му, независимо дали му харесваше, или не.
– Кога ще получа истински меч? – мрънкаше Викс.
– Когато го заслужиш! – изръмжа Ариус, точно както братята му и треньорите му бяха ръмжали.
– Заслужил съм го!
– Покажи ми!
Викс се нахвърли върху него. Ариус изби дървеното острие от ръката му и го просна на земята.
Момчето се намръщи.