Господарката на Рим
Шрифт:
– … не ме интересува какво е извинението ти този път, не можеш да се мотаеш и да удряш хората! Имаш голям късмет, че живееш тук и докато това е така, ще се подчиняваш на Флавия, когато те помоли да го правиш
– Тя не ми е майка!
– Но аз съм и няма да позволя да се държиш като варварин!
Те се спогледаха свирепо.
– Защо не ми покажеш какво си научил с меча? – каза тя с по-мек тон. – Наистина искам да видя какво си усвоил и Паулиний пристъпи напред.
– Атина?
Усмивката се стопи на лицето , сякаш някой я беше изтрил.
– Паулиний?! Какво правиш тук?!
– Кой е той? – Момчето обърна гневния си поглед към Паулиний.
– Никой – отсече тя, преди Паулиний да успее да отговори. – Върви в къщата.
– Мамо...
– Не спори с мен!
Момчето хвърли още един поглед към Паулиний, преди да се запъти към вилата.
– Кое е това момче, Теа? – попита Паулиний с равен тон.
– Никое! Теб какво те засяга?
– Засяга ме, защото съм преториански префект и се очаква да знам какво става в дома на императора. Какво става зад гърба му!
Войнствеността избледня от очите , изместена от страх.
– Викс не е от значение за императора. Той е просто малко момченце.
– Той ти е син!
– Казах, че той не е никой!
– Той е твой син – колебливо повтори той. – Сигурна ли си, че не е от императора?
– За бога, не! – Тя потръпна. – Баща му е мъртъв. Има ли значение? – Погледът се стрелна към него. – Викс живее тук с Флавия. Виждам го, когато съм в Тиволи. Той е безобиден.
– Тогава защо се боиш? – Кратка пауза. – Императорът не знае, нали?
– Не, не знае.
– Защо? Вероятно няма да има нищо против.
– Не знам дали би имал нещо против или не. Не знам. Може би ще свие рамене и ще каже: "Никого не интересува дали имаш незаконен син." А може би не. – Погледът отново се стрелна към него. – Той не харесва децата. Не харесва да му се напомня, че съм имала други мъже преди него. И не мисля, че би му харесало да види доказателството, че аз имам здрав и силен син от друг мъж, докато той – императорът на Рим – няма. Ти го познаваш толкова добре, колкото и аз, Паулиний Норбан. Как мислиш?
Мозъкът на Паулиний блокира.
– Виждала съм Викс само три пъти през последната година – каза тя дрезгаво. – Три пъти! Когато се е научил да използва меч, не съм била тук, за да му ръкопляскам. Когато е ударил сина на Флавия и той е изпаднал в безсъзнание по време на тренировка, не съм била тук, за да го напердаша. Когато е паднал от дърво и си е счупил ръката, не съм била тук, за да го превържа. Но дори и три пъти годишно е по-добре от нищо. Паулиний я погледна.
– Не казвай! – Очите искрено го умоляваха. – Моля те, не му казвай!
Изведнъж той си помисли, че от всичкото време, което беше прекарал до нея в Домус Августана, никога не беше виждал лицето така отворено, както докато се усмихваше на червенокосото момченце.
– О, богове! – Той прокара пръсти през косата си. – Трябва да те заведа обратно във вилата на императора. Но ще ти дам един час. Става ли?
Усмивка озари лицето . Изглеждаше още по-поразително красива, застанала там с прашната си роба и с коса, стелеща се по гърба , отколкото отрупана е всичките си бижута. Тя застина така за миг, усмихната, щастлива като дете, а после се затича към вилата след сина си.
Паулиний се запита дали не се влюбваше в нея. Богове, това би било крайно неподходящо!
– Паулиний Вибий Август Норбан! – Обърна се и видя Флавия, която стоеше до портата на градината. – Не мисля, че сме се виждали, откакто бяхме на десет. Ела в градината, където е по-прохладно, и ми разкажи всички новини за себе си!
Той тръгна след нея. И осъзна, че за пръв път от три години, откакто е преториански префект и доверено лице на императора, имаше тайна от него.
Глава двайсет и трета
92 година след Христа
Градинарят, познат на всички от вилата на Флавия като Стефанус, тъкмо се навеждаше, за да измие лицето си в коритото с вода, когато един камък излетя от храстите и го жилна по рамото.
Той се обърна с рязко инстинктивно движение, ножът изскочи от колана в ръката му, готов да нанесе удар. Сред бодливите храсти улови груба туника и я дръпна силно. Едно тяло се приземи върху коленете му с цялата си тежест. Мъжът залитна, пусна туниката и когато отново запази равновесие, установи, че пред него стои деветгодишно момче.
– Знаех си, че не си никакъв градинар! – каза ликуващо момчето.
Ариус пое дъх. Хладният есенен бриз през целия ден го караше да настръхва, но сега го обля топла вълна. Тялото му никога не изпитваше студ, когато беше в готовност за битка.
– Когато градинарите се изплашат, те изпускат лопатите си и започват да ругаят, а не вадят ножове и не нападат! – Момчето кръстоса ръце пред гърдите си и огледа Ариус от глава до пети. – Варварина!
Ариус се протегна към него. Момчето отстъпи назад извън обсега му и се ухили.
– Познавам те, момче! – Имаше дузини деца роби, които тичаха из просторната вила на Флавия, но това му изглеждаше познато. – Ти тренираш със синовете на Флавия, нали?
– И аз те познавам! Веднъж те гледах в Колизеума. Последният ти двубой!
– Какви ги приказваш… – Ариус се наведе и вдигна ножа си. – Аз съм Стефанус. Един от градинарите, които се грижат за лозята.
– Аз видях Варварина
– Въобразяваш си!
Ариус проклинаше късмета си. Толкова внимаваше, криеше се сред лозята, почти не идваше в къщата, освен, за да докладва от време на време на Флавия. Другите роби от домакинството едва ли го бяха виждали достатъчно често, че да го познават като градинар, камо ли като гладиатор. А сега това момче, което почти не го беше виждало, го бе разпознало.