Господарката на Рим
Шрифт:
"И така, – написа Маркус – заключението на автора на този текст е, че единственото възможно решение за просъществуването на Империята, Сената и Народа на Рим е системата на "приемни императори".
Остави перото и се отпусна назад, докато масажираше палеца с другата си ръка. Беше късно; повечето хора в къщата спяха – той беше писал в продължение на цели три часа.
– И за какво? – каза той на висок глас, лениво.
Императорът му беше забранил да публикува вече трактати с умозаключения.
– Политическите размисли окуражават свободното мислене сред масите! – Черните очи се бяха втренчили хладно в него. – Това предупреждение дължиш на уважението ми към сина ти, но следващия път, когато публикуваш съвет за това как трябва да бъде ръководена империята ми, ще се сблъскаш лице в лице с моето неодобрение.
Край.
Маркус събра завършените документи и ги прибра в чекмеджето на писалището си. Можеш да ми забраниш да публикувам, Господарю и Бог наш, но не и да пиша. Нито да мисля. Дори и един бог не може да направи това.
– Татко?
Погледна нагоре към малката, загърната в бяла роба фигурка на вратата.
– Трябва да си в леглото, Вибия Сабина!
– Не можах да заспя. – Тя направи плаха крачка в кабинета. – Мога ли да вляза?
– Разбира се.
Веднага прекоси стаята тичешком и се покачи в скута му – осемгодишна, но дребна за годините си. Твърде дребна. Всичко около нея му напомняше за птичка: крехките кости, източеното личице, спускащата се по гърба пухкава коса. Той заглади кичур коса зад ухото и усети твърде ускорения пулс на слепоочието .
– Пак си имала пристъп?
Тя сви рамене. Беше много горда, тази неговата дъщеря, дори и по отношение на него самия, мразеше да признава, когато грешните връзки в мозъка се задвижваха и я поваляха в гърчове.
– Пиеш ли си лекарството?
– То не действа, татко.
– Тогава ще отидем при друг лекар.
– Той ще ми каже да пия гладиаторска кръв. Нали се предполага, че това помага срещу епилепсия. Помниш ли онова момче, Викс, което ми каза.
– Живеем във века на просветлението и аз няма да позволя да пиеш гладиаторска кръв. Сигурен съм, че е ужасна на вкус!
– Не искам да ходя повече по лекари, татко!
Той погали косата .
– Ще го обсъдим по-късно в такъв случай.
– Обичам те!
Тя затвори очи с пълно доверие в него и той усети как го пронизва чувство за вина.– Аз не го заслужавам, Сабина. Не съм добър баща за теб, нито за Паулиний–.
Нямаше нищо от Лепида у дъщеря му, но имаше нещо, което му напомняше за Паулиний: свенливият, но прям поглед може би. Паулиний, който се отбиваше да го види веднъж на всеки няколко месеца и потръпваше, точно както Сабина, всеки път, когато се споменеше името на Лепида. Маркус държеше Сабина настрана от влиянието на майка , доколкото му беше възможно, но той вече се беше провалил с Паулиний. Какво ли би направил неговият дядо император? Какво би направил един порядъчен човек за децата си?
Да ги гледа как чезнат бавно, или да ги унищожи с един удар?
Той прокара пръст по друг документ, пъхнат назад в чекмеджето му – дълъг списък, прилежно написан със собствения му почерк, наречен "Доказателства". В този свитък достатъчно роби бяха дали показания, със страх бяха потвърдили провиненията на Лепида през годините. Но свидетелските показания на робите вероятно нямаше да са достатъчни – всеки съд знаеше, че робите могат да бъдат сплашени от жесток господар.
– Бивши любовници… – разсъждаваше той на глас.
Лепида вероятно имаше и такива, които бяха достатъчно ядосани на нея, че да говорят. Или някои с неотложни дългове… Ако можеше да откупи тайните им, още по-добре. Той отново прокара пръст по пергамента.
Аз съм внук на Август. Няма цял живот да нося на гърба си тази зла усойница.
Чакай, казваше един друг глас – гласът на лукавия му предтеча император. Не още.
– Е, Стефанус? – Флавия Домицила дойде през влажната зелена градина с шал, наметнат на раменете, с коса, блестяща на оранжевата светлина на залеза.
Ариус се поклони.
– Да докладвам за северните лозя, домина. Последните слани унищожиха част от гроздето, а и има нещо по лозята – нещо черно.
– Жалко – въздъхна тя. – Тези лозя дават много хубаво вино през добри години. Ще накарам Урбиний да ги погледне.
– Аз ще се погрижа – каза Ариус упорито.
Беше установил, че градинарството му харесва. Все още то не го харесваше, но той вярваше, че ще намери начин.
– Дотук с виното ми. – Флавия явно не споделяше вярата му, но се усмихна. – Как си се променил, Варварино!
Той прокара ръка по косата си, боядисана със сок от орехи. Беше си пуснал и къса брадичка, а гладиаторската татуировка изгорена. Единствената връзка между Ариус Варварина и градинаря беше малкото трикрако куче, което с привързаност го следваше по петите, накуцвайки. Изглежда, никой от другите роби не го беше разпознал, а в колибата си зад лозята той успяваше да стои настрана от останалите в домакинството.
– Колкото и удоволствие да ти доставя да ми съсипваш лозята – казваше Флавия, – не си длъжен да стоиш тук. Аз бях убедена, че ще искаш да продължиш нататък. Вече мина повече от година.
Той сви рамене.
– Нямам нищо против да остана.
Негова собствена колиба вместо заключена килия, влажна кадифена земя под краката вместо кървав пясък, песни на птици вместо жадни за кръв аплодисменти – това място предлагаше пълно блаженство!
– Можеш да си отидеш у дома, нали разбираш – казваше му Флавия. – Обратно в Британия, ако искаш. Мога да го уредя.
– Знам. Но не е правилно. Не още.– Той не бе сигурен, че Британия все още е дом за него. Някога си мечтаеше да се върне, но тогава имаше Теа. Сега може би колиба сред лозята в покрайнините на Тиволи беше достатъчен дом за него. Или може би бе живял твърде дълго като роб, за да може самостоятелно да взима решения за бъдещето си.