Господарката на Рим
Шрифт:
– Татко – тя подръпна ръкава му, – може ли той да остане?
– Ако има достатъчно здрав стомах, че да понесе гледката. – Маркус намери за дъщеря си нисък стол, така че да е на безопасно място, откъдето да не се вижда арената, и кимна на момчето. – Не се пречкай и пази тишина, но ако искаш, можеш да гледаш.
– Наистина ли? – Момчето се поклони за пръв път, ухилено до уши. – От тук се вижда много добре, доминус. Не съм изпуснал гладиаторите, нали? Отне ми цяла вечност да се промъкна покрай.
– Тихо – каза Маркус развеселен.
– Съжалявам, доминус. – Момчето отново се поклони, макар и да не си личеше, че съжалява особено, и се настани до парапета.
– Как се казваш? – осмели се да попита Сабина.
– Викс. – Той погледна към малкото копринено създание, седящо до лакътя му. – Или Версенжеторикс, но това е малко трудно за изговаряне.
– Като галския пълководец? – Сабина погледна към Маркус. Точно миналата седмица частният учител беше разказал за Версенжеторикс, докато учеха за завладяването на Галия.
– Той ми е бил баща – похвали се момчето.
– Той е умрял преди повече от сто години.
– Бил ми е дядо – поправи се Викс.
– Наистина ли си изминал целия път от Брундизиум?
– Да, бях собственост на един стар мъж, но той умря и аз не исках да отида на пазара за роби.
Очите на Сабина се разшириха. Пред този поглед Викс се изду от гордост.
– Беше трудно да се измъкна от Брундизиум. Откраднах каляска, нали разбираш? А собственикът започна да ме преследва с един камшик. Маркус погледна към двете деца: дъщеря му – дребна, тиха, чиста, цялата в перли, и момчето роб – мръсно, с вулгарен език, усмихнато и разправящо измислени истории. О, богове, дъщеря ми си намери приятел!
– Игула! – разпалено изкрещя Лепида надолу към един молещ за милост гладиатор, лицето порозовя от вълнение и за един ужасен миг имах усещането, че стоя зад нея с ветрило от паунови пера в ръце. Вълна от отвращение се надигна в гърлото ми.
Лепида се отпусна назад и започна да си вее небрежно с ветрилото, след като кръвта бликна по пясъка.
– Все още не ти харесват игрите, а, Теа?
На арената един мароканец обезглавяваше гал.
– Не – отвърнах аз, – просто съм отегчена.
Затворих очи.
– Отегчена? Толкова е вълнуващо!
Навсякъде около нас по трибуните хора стояха на крака, махаха, викаха, крещяха. Двамата синове на Флавия бяха погълнати от зрелището. Домициан гледаше с безпристрастното око на експерт. Погледът на Паулиний блуждаеше неуморно, обръщаше се на всички страни, но не и към Лепида. Ръката му почиваше на облегалката, на едва няколко пръста от нейната, сякаш се страхуваше да не се опари.
Паулиний и Лепида? Вече нищо не можеше да ме изненада. Горкият Паулиний.
Горкият гал. Извлякоха го за краката.
– Добре! – Лепида изяде един пълнен лозов лист, облизвайки хубавите си пръсти. – Нямам търпение да видя какво следва. Какво следва, Паулиний? – Тя прокара яркочервения си боядисан нокът по китката му, а той потръпна. – А, да, разбира се. Варварина – усмихна се тя към мен.
Разтеглих устни в сляпа усмивка.
– И как е съпругът ти, Лепида? Не би ли трябвало да седиш с него? – отрони се от устните ми. – Не ми казвай, че вече си успяла да похарчиш всичките му пари. Лепида отвори уста, но беше прекъсната от шумолене на оранжева коприна и дрънчене на златни гривни, когато Флавия се изправи.
– О, богове! – измънка тя. – Прималя ми от горещината, ще ме извиниш ли, чичо? Момчета, бъдете послушни… – и тя изчезна.
– Добре ли си, Теа? – мекият, загрижен тон на Лепида. – Изобщо не изглеждаш добре. Може би и ти трябва да си отидеш у дома. Хм, къде е домът ти всъщност напоследък?
– В двореца – имах удоволствието да наблюдавам как лицето се изопва и подготвих малка язвителна реч, но думите заседнаха в гърлото ми… Защото жуженето на тълпата прерасна в рев и за пръв път от седмица агонията от притеснение за сина ми бе заглушена, когато баща му пристъпи на пясъка.
Не бях осъзнала, че устните ми изговаряха името му отново и отново, не и докато Ганимед не докосна рамото ми и не издаде въпросителен звук. Аз му се усмихнах нервно, но не можех да откъсна поглед от гладиатора, който някога беше мой любовник – мина толкова близо до императорската ложа, че можех да преброя белезите по гърба му.
Изглеждаше малък сред това огромно пространство, точно както си спомнях. Глух за аплодисментите, точно както си спомнях. Още белези по непреклонната мургава маска на лицето му. Но все още строен, с изправени рамене. Все още отказваше да се перчи или да се усмихва. Все още красив.
Господи, толкова красив!
Той не се поклони на императора. Само кимна с глава, с което внезапно ми напомни Викс. След това се обърна и вдигна меча си и аз почувствах как позната желязна ръка сграбчва дробовете ми и ме оставя без дъх.
Той се би срещу един тракиец. Лицето му бе като в мъгла пред погледа ми. Всичко, което виждах, бяха двата проклети къси тракийски меча, проблясващи на слънцето, и аз преставах да дишам, особено когато едното извито острие се заби в крака на Ариус и излезе покрито с кръв. Но после някак единият от тези проклети мечове изхвърча и Ариус нападна с премерен удар. Сега се биеше по-спокойно, движенията му бяха плавни, дъгите, които описваше мечът му – по-контролирани. Тракиецът падна ранен, с полуразрязано стъпало и беше бързо довършен с промушване през сърцето. Аз механично започнах да ръкопляскам.
– Каква досада – нацупи се Лепида. – Защо не загуби поне веднъж Ариус свали шлема си, прокара пръсти през косата си, и през сърцето ми също. Метна меча си на един от стражите, тръгна напред, отново кимна с глава към императора. Домициан играеше на зарове и на своите си игрички с двама придворни и дори не обръщаше внимание на арената. Но Ариус спря, изчака един миг и Домициан го погледна. Видях напрежението на врата на императора и си спомних: "Знаеш ли кое е единственото друго човешко същество, което не се бои от мен? Един гладиатор, онзи, когото наричат Варварина". Най-сетне Ариус свали погледа си и се отправи към Портата на живота. Бях забравила как точно са приведени раменете му и как точно се поклаща, когато върви. Как е възможно да забравя подобно нещо?!