Господарката на Рим
Шрифт:
– Защо?
Не знаех какво да му отговоря.
Дълги дни. Изгарящо слънце. Предимно сама, тъй като Домициан се носеше напред-назад до града по имперски дела. Аз се отдавах на безкрайни разходки из пазара, на безкрайно лежане във ваната… Тревожех се за Викс, със сигурност тормозеше Пенелопа. Прочетох хороскопа си, написан от Несий. Звездите даваха същите лоши новини като дланта ми. Несий ме погледна извинително, а Ганимед го потупа по рамото и издаде глух стон без думи. Дали не бяха любовници? Всеки би обикнал Ганимед, ням или не.
Домициан, между работата си по новото законодателство, пишеше наръчник за грижи за косата. Самият той имаше рядка коса, но боговете да ти помагат, ако го споменеш. Аз препоръчах плакнене с бъзова отвара за блясък на тъмна коса; беше ми казано да замълча. Император да пише съвети за поддържане на косата? Е, всички ние имаме нужда от разтоварващи занимания. Император Тиберий си играел с момиченца робини, император Клавдий изучавал етруските, Домициан пишеше за косата. Другото му любимо занимание беше да подрежда робите под терасата и да цели със стрели разстоянията между разтворените им пръсти. Много беше добър; никога не пропускаше, освен нарочно. Когато бе в лошо настроение, обичаше да е точен. В добро настроение обичаше да пропуска.
Изпях песен за Ларций. Видях го едър, розов и с одобрителен поглед; Пенелопа също. Тя ми каза да спя повече. Ларций каза, че звуча прегракнало. Твърде много се задавям, казах аз сериозно и той ме разбра. След това изчезна, а аз се събудих и осъзнах, че сънувам. Заплаках.
Вече измина цял месец. Оставаха само няколко месеца до края на лятото, когато Домициан щеше да се върне в Рим, а аз – обратно в Брундизиум, обратно при моето момченце, обратно при Ларций и нежния му глас. Няколко месеца. Минаваха много бавно.
– Несий ми каза, че си се срещнала с племенницата ми Флавия Домицила.
– Да, така е.
– Празноглаво момиче, също като майка си. Християнка на всичкото отгоре. Знаеш ли какви са те? Хора плъхове, които се крият по катакомби и рисуват риби по стените. Обмислях да отделя синовете на Флавия от грижите , но засега те изглеждат добри римляни.
– Значи те ще са вашите наследници?
– Правилно. След като жена ми не успя да осигури… Ти самата искаш ли да имаш наследници? Чувам, че имаш поне едно дете
– Отървах се от него – излъгах набързо. – Не харесвам децата. Дори не съм го виждала. – О, Господи, нека ми повярва! Само от мисълта за Викс в ръцете на това чудовище.
– Отвори си очите – каза запъхтян Домициан – и ми кажи, че те е страх от мен.
– Не.
– Надушвам страха ти!
– Не!
Дълги нощи. Луната блести като сребро. Никога сама. Дълги, дълги нощи, пълни със странни неща. Острото перо, което използваше, за да намушква мухите във въздуха; използваше го и за други неща. Гривни на вериги, пристягащи китките ми към леглото. Въпроси.
– Боли ли? Не? Ами ако забия острието по-дълбоко?
С празни очи и заети ръце, като учен сред експериментите си.
Детинско е да си мисля, че в публичния дом беше зле. Твърде лишено от въображение, че да е зле. Изморително, но не и зле. Зле е жизнерадостен глас в полунощ, който казва:
– Страх ли те е сега? Остават само няколко часа да променим това.
Стъкленици и стъкленици от мехлема на Ганимед.
– Все още не е дошло лошото, Теа – укоряваше ме нежно Юлия в сънищата ми, облечена цялата в бяло като девица весталка. – Изчакай осем години, за да видиш какво е наистина лошо!
Юлия, не бях справедлива към теб. Вярвах, че си луда. Може и аз самата да съм луда. Той обичаше ли да те гледа, докато спиш?
Втори месец измина. Толкова бавно.
– Изглеждаш бледа, Атина – каза за поздрав Домицила. – Не стоиш достатъчно на слънце. Каквото искат да си приказват тези красавици еднодневки, но според мен слънцето е, за да се печеш, а не да бягаш от него като от орда варвари. Как е императорът?
– Много добре, Флавия… – Тя никога не питаше повече от това, а и аз никога не задълбавах в темата. – Как са момчетата?
Лицето просветна.
– Тичат диви, кафяви като араби и заявяват, че няма да се върнат в града, докато са живи.
– А съпругът ти? – Бях срещала Флавий Клеменс, блед патриций, който със сигурност знаеше каква е професията ми, но се държеше към мен с огромната любезност, с която се отнасяше към всяка жена, от собствената си съпруга надолу по йерархията до последната робиня.
– Чувства се много по-добре на този свеж въздух. Аз също смея да твърдя, че няма да се върна в града. Толкова се забавлявам да изтърбушвам вилата и после да я поправям. Пренаредиха ми мозайките предишната седмица.
Погледнах към пода и открих повтарящ се мотив от две риби с проблясващи люспи, вписани в кръг.
– Прекрасно е! – казах аз. – Рибите… Те са християнски символ, нали?
– Виждам, че чичо ми ти е казал за моето малко прегрешение. – На брадичката се появи трапчинка, когато се усмихна. – Да, християнка съм. Освободеният роб на майка ми, Траке, беше такъв и като се има предвид, че съпрузите на майка ми постоянно се меняха, Траке ми беше почти като баща, така че, предполагам, нещо ми е останало и от него. Сигурно императорът е много смутен от това. Не е тайна, въпреки че на публични места поднасям почести към боговете като всички останали.
– Може би трябва да си по-внимателна, домина! – казах боязливо. Харесвах я, тя беше повече от любезна с мен, но разликата в социалното положение все още беше огромна. – Императорът каза, че може… че може да ти отнеме момчетата, ако не ги възпитаваш като добри римски граждани.
– О, но те са такива! Освен това никога не би ги взел. Защото къде може да ги премести освен в двореца при него? Той ненавижда децата твърде много, че да направи подобно нещо. В крайна сметка, просто ще махне с ръка и ще приеме вярванията ми за един дребен дразнещ каприз. Всъщност те действително са такива. Кого го интересува, ако нося някоя и друга кошница с храна на по-бедните си събратя от време на време?