Господарката на Рим
Шрифт:
– Не можеш да продължаваш да се размотаваш наоколо и да се биеш! Какво ти каза синът на Хлоя?
– Каза, че си курвата на императора.
– Но аз съм курвата на императора, Викс! – Бутнах го в стаята си.
– Да, но той каза, че изобщо не си певица! Каза, че би направила всичко за петаче. Каза...
– Това не е извинение! Наведи се!
Извадих поошмулената брезова пръчка, а Викс нададе писък, от който кръвта да ти се смръзне.
– Викс, за бога, та аз дори още не съм те ударила!
– Хайде де, почвай… – ухили се той.
Здравата го напердаших по подгизналия задник. Той крещеше, сякаш му вадех вътрешностите с вилица. Не че наистина толкова го болеше; просто крещеше, защото така бе редно. А и не му бях наистина ядосана; аз също просто го биех, защото така бе редно. Все трябваше да направя нещо, за да покажа, че не съм пълен провал като майка.
– Значи, щом като си курвата на императора, би трябвало и аз да спечеля нещо от това? – Викс се изправи, търкайки задника си, и дружелюбно попита, когато оставих настрана брезовата пръчка: – Той ще те заведе ли на игрите? Ще мога да отида и аз на игрите! Да седя в императорската ложа толкова близо до
– Няма да ходиш на игрите!
– Ще ходя! Ще бъда гладиатор някой ден!
– Няма да бъдеш гладиатор!
Моят народ има една стара поговорка за децата, които плащат за греховете на родителите си. Някога си мислех, че това са глупости. Изглежда, не са
– Не е лоша песента – каза императорът. – Не е толкова банална, колкото обикновено.
– Така си и помислих, че ще кажеш – оставих аз лирата си.
– За теб има ли изобщо някакво значение какво мисля?
Беше много късно. Маслото в лампите почти бе изгоряло и те хвърляха сенки върху императорската спалня. Непретенциозна спалня, която отразяваше непретенциозния вкус на Домициан: без копринени завеси на прозорците, без кадифени възглавнички по леглото, без скъпоценни камъни в мраморните очи на малката Минерва, която стоеше в ъгъла.
Протегнах се за робата си и я надянах през главата, без да отмятам завивката, преди да съм напълно облечена. На него не му харесваше да се излежавам гола в леглото му.
– Няма да търпя, която и да е жена да се разхожда безсрамно из стаята ми като Клеопатра – бе казал кратко той. – Ще се обличаш като порядъчна жена, освен ако не ти кажа друго!
Вечер той посягаше към документите, светлината прозираше през оредялата коса отгоре на главата му. Беше чувствителен на тази тема, както бях установила. Намръщи се, като прегледа набързо един свитък, но това беше само вяло изражение; тази вечер бе в по-достъпно настроение.
– Какво става с пристанището? – попитах аз. – Или искаш някоя нова арка?
Навсякъде, където отидеше Домициан, той строеше: пристанища, арки, пътища, водопроводи, храмове – всичко на нивото на бляскавата династия на Флавиите.
– Да, пристанището...
– Върви много бавно, нали?
– Инженерите казват, че им трябва още една година. Аз мисля, че – три.
– По-скоро – четири, бих казала. Предвещават ново наводнение.
– Ти знаеш повече за пристанищата от мен?
– Не, но живея в Брундизиум от дълго време.
– Никога не приемам съвети от жени.
Свих рамене, готова да чакам мълчаливо, но след миг той ми направи жест да продължа да говоря.
– Не съм сигурна за какво искаш да говоря, цезаре – казах аз внимателно. – Защо вместо това ти не ми разкажеш някоя история? За вълнуващата ти победа над германците в Тапе може би?
– Мразя да разказвам истории!
– Това е нещо ново. Повечето мъже обичат да ме отегчават с разказите си за храброст.
Веднага щом думите излязоха от устата ми, осъзнах грешката си. Той не обичаше да му се напомня за другите мъже, които бях забавлявала преди него. Това беше една от причините, заради която не му бях казала за Викс.
Черните му очи ме гледаха замислено, сякаш черепът ми беше направен от стъкло и той виждаше през него чак до малкото рижаво момченце в главата ми. Една муха избръмча, ръката му се стрелна и набоде мухата на острия връх на перото. Никога не пропускаше. Придворните обичаха да се шегуват с този му навик и се обзалагаха колко мухи може да набучи до края на един такъв дълъг летен следобед… Но зад шегите се криеше страх. Може би просто защото той беше император. А може би не. Никога не се чувствах напълно спокойна с него, въпреки че говорех открито. И не му бях казала за Викс.
Смених темата.
– Ще се връщаш ли скоро в Рим, цезаре?
– Не. Ще бъда в Тиволи за лятото.
– Кога ще заминеш?
– Защо? – Той остреше върха на перото си. – Чакаш да се отървеш от мен ли?
– Може би чакам да се отърва от всичките подлизурковци, които стоят в приемната ми.
Те прииждаха всяка сутрин, молеха да разменят дума с мен. Сенатори, тактично просещи привилегии за себе си и постове за синовете си, поети, пишещи ми стихове, за да получат благоволението ми, стари войници, надяващи се на място в охраната на двореца, дори и млади мъже, достатъчно глупави да мислят, че да откраднат любовницата на императора си е най-възвишена цел. Може би ще си помислите, че е вълнуващо да си център на цялото това внимание, но всъщност беше изненадващо досадно. Малко тъжно. Всичките тези алчни очи.
– Не се тревожи – каза Домициан, прекъсвайки мислите ми. – Щом ми омръзнеш, подлизурковците ще се махнат. Предполагам, че ще се натъжиш, когато настъпи този ден?
– Не.
– Някога ценях откровеността на жените. Започвам да си променям мнението.
– Да си тръгвам ли, цезаре?
– Не. – Той прокара острия връх на перото по челото ми, носа, устните. – Ела тук.
Като любовник беше рязък и несантиментален. Нямаше нестандартни нужди, нито необичайни желания; всъщност единственото му изискване беше: