Господарката на Рим
Шрифт:
– Не бери грижи. – Ариус обви ранената си ръка със здравата. – В почивка съм.
– Да, вярно. Императорска забрана на всички празненства и игри, нали така?
– Аха.
– Заради племенницата му. Тя беше в Кремона, нали знаеш, заради жегата там погребалните ритуали трябваше да бъдат проведени незабавно. О, да, императорът направо полудя, когато племенницата му се върна в Рим в урна.
Внезапно в главата на Ариус изплува образът на Домициан, който преобръща урната с един замах на ръката си, с уста, отворена в безмълвен вик, а после пада на колене, за да събере мазната бяла пепел с обезумели ръце. Ариус примигна, за да прогони тази картина.
– Готови ли сме?
– О, да, съвсем. Ами аз по-добре да потеглям… – Лекарят спря за момент и се изчерви. – Жена ми… Тя ти е голяма почитателка. Дали ще е възможно
– Говорете с моя ланист.
Галий взимаше огромни суми пари за малки дървени медальони, от едната страна на които имаше портрет, а от другата – кичур коса. Не от неговата коса; тази на бръснаря, на някой роб или дори на Херкулес, защипана и боядисана в червеникави нюанси.
– Всеки, който е склонен да даде пари за спомен за теб, скъпо момче, заслужава да бъде оскубан!
Поне веднъж Ариус беше напълно съгласен с него.
– Толкова ще е доволна! – ентусиазира се лекарят. – Тя така се вълнува всеки път, когато ме извикат да те закърпя. Със седмици говори все за тебе. Ами остави ръката си да си почива! Искаме те във форма за следващите игри, когато императорът излезе от мрачното си настроение.
Ариус се извърна, след като лекарят излезе от стаята. Сви пръстите си. Не, те съвсем не бяха като някога – вече не можеха да се разпънат напълно. Но той все още можеше да стегне юмрук около меча, а това беше от значение. Можеше да грабне меча още утре, ако се наложи. Не му беше нужна почивка, за да спечели.
"Не ми трябва нищо, за да спечеля, ти, мръсен кучи син! " И той не говореше на лекаря.
Императорът пак допълзя в главата му. Хладният поглед върху лицето му при последния двубой, когато беше заповядал да завържат лявата ръка на Ариус зад гърба.
Предизвикателство.
Нямаше ли още нещо в погледа на Домициан тези дни? Нещо друго, освен предизвикателство? Нещо като… страх?
– Страх ли? – беше му се присмял Херкулес, когато той се осмели да сподели мислите си с него. – Защо императорът на цял Рим би се страхувал от теб?
Ариус сви рамене.
– Ами защото се страхува от мен.
– Да бе, да! Има милиони поданици, които може да разиграва, а ще отделя цялата си енергия, за да тормози именно теб! Започнал си да ставаш суетен на стари години, Варварино Ариус прие, че джуджето е право. Съмняваше се, че Домициан се събужда посред нощ от кошмари за него, както той се будеше от своите за Домициан. Сънуваше червендалестото загадъчно лице на Домициан и невидимите му предизвикателства.
Но дали си въобразяваше онзи поглед върху императорското лице всеки път, когато се надигнеше от пясъка до трупа на поредния си противник и вдигнеше очи към императорската ложа?
"Защо все още си жив? " – представяше си той как казва Домициан.
"Защото ти искаш да умра", отвръщаше той.
"Кой си ти?"
– Никой – каза Ариус на висок глас. – Никой, Господарю и Бог наш.
И се озъби.
Ти се издигаш, дете! – Ларций нахълта сияещ в атриума, където седях и упражнявах нова песен на лирата си. – Императорският ковчежник се свърза с мен. Ти ще пееш на императорския прием за самия император, когато пристигне в Брундизиум следващата седмица! Няма да си единствената, разбира се. Ще има петима жонгльори с огън от Крит, един оратор от Тива и, разбира се, Клеопатра.
– Едва ли някой ще ме забележи, щом там е Клеопатра Тя беше малка златна танцьорка, сензацията на Брундизиум, която взимаше скъпо за танците си и дори още по-скъпо за по-интимни услуги.
– Ти ще минеш незабелязано някъде между рибата и сирената – съгласи се Ларций. – И все пак всеки със слух ще разбере, че слуша истинска музика. Какво ще изпееш, дете? Мисля, че "Очите на Китира" е малко сантиментална за императора, какво ще кажеш за "Панаира на богините"?
– Твърде интелектуална – усмихнах се аз. – Той е войн, вероятно харесва весели, жизнерадостни мелодии.
– Тогава нещо заедно с хора. Гостите ще ти пригласят, ако се напият достатъчно. Да пееш пред войници е прахосване на таланта ти, дете.
Оставих Ларций да избере цялата музика, а когато настъпи очакваната нощ и той вече беше сменил репертоара два пъти, Пенелопа най-сетне го изгони и ме остави сама да се подготвя. В чест на случая аз оставих настрана традиционната си сива туника и избрах една от черна индийска коприна със златни бродерии по ръбовете. Златни ленти, вплетени в накъдрената ми коса, златни гривни над и под лактите, черен въглен, дискретно подчертаващ очите ми. Бойните ми доспехи, които ме превръщаха от Теа в хладна, сериозна, интелектуална изпълнителка и творец, каквато беше Атина. Понякога поглеждах в огледалото и изобщо не виждах себе си. Там по-рано стоеше тъмнокожо момиче, влюбено в гладиатор, но то отдавна беше изчезнало.
– Мамо!
Кутийките с руж и шишенцата с парфюми се разтресоха застрашително заедно с масичката, когато Викс нахлу през вратата. Той профуча покрай момчетата от хора, свирачите на лютия и останалите от хората на Ларций, които се подготвяха за вечерните си представления.
– Мамо, мога ли да отида на боевете с кучета? Последния път една хрътка разкъса гръкляна на един дог и навсякъде имаше кръв и черва, и...
– В никакъв случай няма да ходиш на боевете с кучета!
– Ама...
– Не спори!
Викс се тръшна точно до тоалетката ми и една бутилка с розова вода падна и се пръсна.
– Ще видиш ли императора? – попита той.
– Да, и ще ти разкажа всичко, когато се прибера.
Викс сви рамене. Гладиаторите, а не императорите, пленяваха въображението му.
– До късно ли ще стоиш? – попита той с надежда.
– Не твърде късно… – Разроших косата му. – По-добре да си в леглото, преди да се върна, или ще те пердаша, докато започнеш да пищиш.
– Защо си толкова лоша с мен? – оплака се той. – Мен ме бият повече от който и да е друг!