Господарката на Рим
Шрифт:
– Не, обикновено съм много тактична. Но ти ми каза да говоря.
– Да, така е. Не знам какво ме прихвана. Обикновено не харесвам безцелните разговори. А всеки, който хули паметта на племенницата ми, ще го екзекутирам.
– Тогава ще трябва да екзекутираш доста невинни клюкари.
– Предатели!
– Невинни.
– Всички са невинни, когато са мъртви.
– Няма смисъл да се спори с теб, нали?
– Правилно!
Шест часът. Скоро ще съмне. Повечето от гостите са заспали по лектусите. Другите, с безжизнени очи и изтощени, гризат съхнещите стриди в изстинал сос. Едно момче роб в черна туника спи право с глава върху каната с вино. Дори и Ларций е задрямал в преддверието.
Императорът стана. Гостите му се стреснаха и насочиха вниманието си към него. Веднага щом свали черния си флавиевски поглед от мен, осъзнах колко изтощена се чувствах.
– Прекрасна вечер! – непринудено каза Домициан на всеослушание.
И без дори да ме погледне, си тръгна.
Тогава всички очи се обърнаха към мен. Чудеха се какво точно беше видял той в мен. Защото, макар че нямаше да е никак необичайно за императора да хареса някоя певица на приема, определено беше необичайно, че не ме отпрати настрана за по-късно вечерта. Не беше в стила на Домициан да кара важните гости да чакат, докато разговаря с робини. Не беше в стила на Домициан да разговаря с каквито и да било момичета изобщо. Той не считаше жените за особено полезни, когато бяха извън леглото му; всички го знаеха.
Но той беше говорил с мен половината нощ, сякаш никой друг не съществуваше на този свят, и изведнъж всички започнаха да се тълпят наоколо със сънливи, но блеснали очи.
– … скъпата ми Атина
– … какво прекрасно представление
– … един от великите творци на нашия град
– Добре, стига толкова! – приближи се Ларций. – Беше дълга нощ. Веднага вкъщи, дете!
Една ръка с хубав маникюр ме потупа по рамото и аз се обърнах. Императорски освободен роб, с официалните лилави отличителни белези.
– Скъпа Атина? – каза той с възпитан тон.
Залата замлъкна в очакване. Вече бях скъпа Атина, така ли?
Наведе се и ми прошепна нещо в ухото. Аз кимнах. Той се поклони много ниско, поклон, запазен за императора – или за най-близките му.
Глава седемнайсета
– Да, вече повече от месец и няма никакви признаци да му е омръзнала! – прошепна пред стаята ми една робиня, която току-що бе изнесла цяла купчина от туниките ми. Тя се беше натъкнала на две други перачки и веднага бяха събрали глави заедно да шушукат. През последния месец никой в дома на претор Ларций не можеше да говори за нищо друго, освен за мен.
– Чух, че поръчал куртизанка от съдържателката на дом Ксанти! – каза друга робиня.
– Да, и я отпратил след по-малко от час. А нашата Атина я държи цяла нощ!
– Тя не е толкова хубава, колкото тези куртизанки. Какво има толкова, че не му омръзва?
И аз не знаех.
– Защо? – бях го попитала веднъж, но Домициан само сви рамене. Той изпращаше да ме викат поне пет пъти седмично. Аз винаги прекарвах нощта и се връщах пеш в дома на Ларций, обута в сандалите си, прозяваща се в пролетната зора.
Перачката:
– Шшшт, ще те чуе!
– Не, няма. Била е будна с часове, правила е кой знае какво и ще спи поне до обяд!
Всъщност аз седях изправена на леглото си, косата ми се спускаше отзад, по широката гръцка роба, с която спях, дъвчех края на перото и се опитвах да напиша песен. Домициан доста харесваше музиката, която пишех сама.
– Някой ден може дори и да напишеш нещо хубаво – така се изрази той.
– Знаеш ли, че той говори с нея? Мислиш ли, че тя го съветва – гласът зад трона, нещо такова?
Аз се изсмях тихичко. Изобщо нямах влияние над Домициан, изобщо; той не беше оставил място за съмнение.
– И не се опитвай да се месиш в императорските дела – беше казал хладно той, когато за пръв път пренощувах в двореца. – Никога не искам съвети от жените си. Други важни житейски правила са: "никога не разгневявай боговете" и "никога не залагай на гладиатори".
Това последното вече го знаех.
Отново робинята:
– Мислиш ли, че скоро ще му омръзне?
Дори и това да се случеше, бъдещето ми вече беше подсигурено. Щеше да има много мъже в Брундизиум, които да искат да чуят какво в гласа ми е запленило така господаря на света. Навсякъде, където отидех, бях ухажвана и поздравявана. Само Ларций изглеждаше обезпокоен.
– Мразя, когато постъпваш така, дете – сконфузено рече той. – Ти си певица. Творец. Не куртизанка.
– Императорът го знае – опитах се да се усмихна. – Той ми подари струни за лирата, нали? Достатъчно, че да свиря, докато стана на петдесет.
– Не ставай досадна! Знаеш какво имам предвид!
Усмихнах се. Малко от безочливостта в тази усмивка бях заимствала от сина си, но не можех да я избегна. Ларций въздъхна.
– Е, надявам се, че знаеш какво правиш. Изпускаш доста концерти, нали ти е ясно? Центурион Денсус и Корнелия Прима искаха да пееш на сватбата на голямата им дъщеря, а те винаги са били едни от любимите ти патрони
– Кажи им, че не мога!
Моят императорски любовник не обичаше да ме дели с други. В известен смисъл това бе ободряващо – императорът ме беше взел само за себе си и като резултат не трябваше да бъда подвластна на никого вече. Освен на него.
Мелодията, която се опитвах да напиша, се отприщи в главата ми и се изля върху хартията през върха на перото. Доста приятна. Щеше добре да се върже с текста на една стара гръцка поема, за която си мислех. Може би дори щях да получа няколко неохотни думи на похвала от императора: "Не е добро, но не е и лошо".
– Теа? – Пенелопа връхлетя в стаята, сивите къдрици се тресяха от гняв. – Теа, това твое дете пак бие сина на Хлоя!
Докато успея да изтичам надолу по коридора, както бях в спалната си роба, крясъците на Викс вече изпълваха къщата.
– Да наричаш майка ми евтина курва! Тя е много скъпа! Тя е най-добрата! Твоята майка го прави БЕЗПЛАТНО!
Те паднаха с грохот в басейна на атриума. Викс се заизмъква, олюлявайки се, като говореше несвързано и все още ръмжеше. Сграбчих го за свитите в юмруци ръце, издърпах го от басейна, извиних се както беше редно и го повлякох по коридора.