Господарката на Рим

Куин Кейт

– Другите деца не са и на половина палави, колкото теб, Версенжеторикс.

– Само чакай да порасна. Тогава няма да ме биеш. Ще бъда голям и страшен гладиатор и ще трябва да се държиш мило към мен!

Той заподскача около тоалетката, размахвайки въображаем меч, и аз почувствах парене в очите. Всичко, от което се нуждаеше, беше дървен меч за упражнения и прашна арена, две сиви очи и някой да го посреща с усмивка… Протегнах ръка и придърпах Викс към себе си. Миришеше на морска сол, което значеше, че пак се е измъквал тайно, за да ходи да плува на пристанището и да се излага на риска да се зарази с половината болести на Италия.

Той

се изви и се измъкна, с което развали прическата ми.

– Престани да ме целуваш!

– Само ако си добър!

– Ще бъда добър, ще бъда добър!

– Да, повярвахме ти – измърмори една от робините.

Специално наета за целта носилка ме отнесе до двореца в Брундизиум, където вчера беше пристигнал императорът. Никога не бях пяла на това място и сега надзъртах с любопитство. Но както обикновено става с легендите, и тази се оказа преувеличена. Скръбта на Домициан не подхождаше на лукса: мозайките бяха занемарени, статуите прашни, а половината стаи не бяха осветени и аз подтичвах зад императорския иконом, препъвайки се в собствените си крака в мрака. Заведоха ме до едно празно преддверие, отделено от залата със завеси, и ме оставиха да чакам. Жонгльорите с огън представяха номерата си, премятаха горящи главни от ръка в ръка, а после щеше да бъде сервирано основното ястие.

– Теа – обърна се към мен Клеопатра, малката танцьорка. Златни къдрици танцуваха на раменете , а пищното тяло беше загърнато в оскъдни розови воали и обсипано с пайети. – Можеш ли да ми дадеш назаем обеците си? Една от моите току-що се счупи, а не мога да се появя пред императора с голи уши.

– Всичко друго ти е голо, защо не и ушите? – попитах аз, но все пак дадох златните си висулки с усмивка. Клеопатра и аз често се засичахме по приеми и вечерни тържества и тя винаги се държеше дружелюбно. – Само не ги забравяй на нощното шкафче до леглото на някой мъж този път.

– Ако го направя, императорът просто ще ми купи нови! – Тя се усмихна и трапчинките се показаха. – Моята господарка подкупи управителя на двореца да му каже, че изглеждам точно като Юлия. Той ще ме извика след гощавката, само чакай да видиш!

– Сигурна съм, че ще стане така – съгласих се аз.

Тя примигна.

– Хайде да надникнем!

В първия момент си помислих, че нещо недовиждам, когато надзърнах иззад завесите в триклиниума. Просто една мрачна дупка. Но примигах и тогава ясно видях, че всичко беше в черно.

Черни мраморни стени, абаносови лектуси, отрупани с възглавници от черна коприна, чернокожи роби африканци в черни туники, разнасящи подноси с храна в призрачна тишина.

– Жизнерадостно… – отбелязах аз.

Жуженето на разговорите беше приглушено, лампите потрепваха с мръсна светлина и дори ярките коприни и бижута на гостите изглеждаха потъмнели от черния сумрак.

– Поне ти ще се вписваш в обстановката. – Клеопатра подръпна една гънка на черната ми туника и проточи изящната си шия зад диплите на завесата. – Това там ли е императорът? На първия лектус с нагръдника?

– Не, това е префект Норбан.

Паулиний изглеждаше здрав и в добра форма, носеше пръстена с печат и медальона – символ на новия му пост – с лекота. Властта му отиваше – не можех да си представя, че новата му позиция беше променила сладкото момче, което познавах. Не го бях виждала, откакто бе тръгнал така ненадейно за Германия, към битката, която го беше издигнала в кариерата.

– Значи

императорът е този до него? В черната туника? – Клеопатра приглади къдриците си. – Е, аз ще го накарам да вдигне поглед от онази чаша с вино! – Тя влетя в триклиниума по подаден знак – огнен проблясък от цветове и музика сред чернотата, извиваше тялото си като дъга, движеше го на вълни и го усукваше. Тъмните очи на императора за миг проблеснаха с интерес, когато тя най-накрая падна грациозно на пода пред лектуса му. Проблеснаха, но само за миг.

– Ти си следващата! – извика ми управителят.

Сигурно изглеждах като суха пръчка след изпълнението на Клеопатра – императорът почти не вдигна поглед, когато се плъзнах в стаята с лирата си. Но Паулиний ми се усмихна приятелски и аз си припомних колко приятна беше неговата компания. Направих един допълнителен поклон към него и се качих на своя пиедестал, като изчаках робите да свършат със сервирането на следващото ястие. Дори и храната беше черна: синкавочерни стриди от Британия, черен хляб с маслини, чернолилави сливи, натрупани в подноси от оникс. Посрещнаха ме с аплодисменти и аз започнах с първата си песен. Жизнерадостна безсмислена музика, която Ларций би презрял, но това черно пиршество имаше нужда от разведряване. Пях за Паулиний, който обичаше приятните мелодии, но той поглеждаше към мен само от време на време. Сбърчил чело, бе насочил цялото си внимание към Домициан, говореше му внимателно и тихо. Дали е възможно действително да са приятели? Императорите нямаха приятели, особено Домициан – дори и толкова на юг, колкото беше Брундизий, чувахме за зачестяващите екзекуции на конспиратори и за дела за държавна измяна. Разбира се, всеки интелигентен управник на Рим се боеше от убийство: поне половината от десетте предишни императори бяха убити.

Императорът изглеждаше по-едър от първия път, когато го бях видяла отблизо, на сватбата на племенницата му Юлия. Косата му бе започнала да оредява на темето, но на бузите му все още имаше руменина. Черната му тога нямаше никакви бродерии; единственото украшение, което носеше, бе пръстенът с държавния печат. Храната в черната му чиния стоеше недокосната, а бокалът с вино – три четвърти пълен. Не просто суров човек – направо неприветлив! Но някои от думите, които Паулиний му шепнеше, успяваха да изтръгнат усмивка от него, а в усмивката му имаше чар.

Довърших песента си и последва боязлива вълна от аплодисменти. Не особено весела компания, но едва ли бих могла да ги виня. Аз настройвах лирата си, когато един от сенаторите смело заговори императора през черните чинии.

– Господарю и Бог наш, чуваме много слухове за Иудея напоследък. Още бунтове ли има в Йерусалим?

– Достатъчно лесни за потушаване, ако изобщо има такива… – Императорът сви рамене с безразличие. – Евреите са слабохарактерен народ.

Бях чувала и по-лоши неща през живота си, със сигурност. Но някакъв демон ме облада.

– Във ваша чест, Господарю и Бог наш – казах сладко, покланяйки се, и засвирих прелюдията към една еврейска песен, която знаех от детството си.

С ъгълчето на окото си видях как брадичката на императора потрепери и продължих с песента. Милвах всяка дума на иврит, оставях богатите тонове да се разстелят из тази черна стая, както някога се стелеха по камъните на Масада.

Бурни аплодисменти заляха залата, когато заглъхна и последната нота. Усмихнах се право в очите на императора.