Господарката на Рим
Шрифт:
Ариус грабна една кърпа и обърса челото си. Херкулес го погледна критично:
– Дишаш твърде учестено
– Пиян съм.
– Ти винаги си пиян. Ти си като бездънна делва. Ето, вземи си още. Рядко е като пикня, но здраво хваща.
Те пиеха прокиснало вино, потънали в приятелска тишина: Ариус облегнат на стената, със затворени очи срещу ярките лъчи на слънцето; Херкулес, с абсурдна шапка за слънце на главата и с крака, висящи високо над земята. Странна гледка, но твърде добре позната, че да буди любопитство. Всички знаеха, че Варварина и джуджето са неразделни.
–
Ариус беше примигнал:
– Аз съм какво?
– Месото. Основното ястие на тълпата. А аз съм предястието.
Предупредително негодувание се беше надигнало от съседната маса:
– По-добре внимавай на кого викаш "месо", малко човече!
– Но той е точно това – отвърна хладнокръвно Херкулес.
– Ама и ти си цапнат в устата – изръмжа Ариус.
– Участвах в представления с уроди на арени и провинциални панаири – каза джуджето. – Всички са еднакви: накарай хората да се смеят и гледай да не получиш ритник по зъбите. Достатъчно добре се справям с първото, но не и с второто. Както сам каза цапнат съм в устата. Така че, ако джуджето ще си изкара пердаха – той направи сложен поклон на Ариус, – то поне да го ступа най-добрият!
Ариус усети, че се усмихва. Позабравена усмивка, но все пак усмивка. Той бутна каната с вино през масата към джуджето:
– Искаш ли да се напием?
И се напиха.
Херкулес надничаше изпод шапката си за слънце.
– И така, какво подочувам за някаква морска битка? Предполагам, че ще те пуснат в ролята на Нептун Всемогъщия, а аз ще играя твоята роля. Постоянно ме карат да играя теб напоследък. Аз, разбира се, съм доста по-хубав, но пък добре имитирам тази кисела намръщена физиономия. Освен това – добави той – на мен ми е по-голям!
– А, така ли, джудже?!
– Боговете са надарили всички джуджета с малко повече под пояса – каза напевно Херкулес, – за да компенсират онова, което ни липсва над кръста.
Ариус се усмихна.
– Значи, ако аз съм Нептун в тази морска битка, какво ще си ти?
– Попова лъжичка. А поповите лъжички, диви мой приятелю, плуват надалеч и се измъкват, докато всичките големи риби биват изядени.
– Хм!
– Може би е дошъл и твоят ред да бъдеш изяден – каза джуджето жизнерадостно. – Тълпата със сигурност го очаква със стаен дъх. Единственото, което не си правил за тях досега, е да умреш.
– Хм. Кучето на Ариус се приближи с подскоци, сгуши се на кравайче до краката му и започна да дъвче каишките на сандалите му.
– Безполезно нещо – каза Херкулес. – Вчера разръфа хубавите ми официални ръкавици на парченца. Мога ли да я ритна?
– Херкулес от легендата би ли ритнал куче?
– Аз не съм той и се радвам, че е така. Той е бил пълен тъпак, както по всичко личи. Но пък от името му става добро сценично прозвище, нали? Как си се казвал, преди да се превърнеш в Ариус Варварина?
Ариус се усмихна.
– Евриг.
– Евриг?
– Евриг.
– Ариус е по-сполучливо – каза Херкулес. –
– Вече почти не го помня
– И още по-добре, Евриг! – Херкулес се изкикоти докато пресушаваше чашата си с вино. – Това вино е отвратително. Хайде да отидем в "Синята русалка" и да се натряскаме.
– Може би ще успееш да си намериш курва, която да ти повярва на приказките за джуджетата и допълнителните им достойнства
– Искаш ли да си ги мерим, Варварино? Само извади меча си от ножницата и аз ще извадя моя
Глава петнайсета
Какво отегчение.
Не исках да гледам как Варварина ще бъде главната звезда на навмахията, но Секуларните игри бяха събитието на сезона, така че, да, отидох. В бяла коприна, с колие от великолепно изработено египетско злато около шията си, взех със себе си ветрило от паунови пера и квартет марокански роби, които вървяха след мен. Денят се зазори ясен и горещ, а Колизеумът беше претъпкан до небето. Плебеите ликуваха за легионерите победители, ликуваха за германските затворници, ликуваха за жертвоприношението на белия бик за Юпитер и на бялата крава за Юнона. Императорът, с новия си преториански префект, който яздеше сред великолепие от дясната му страна, получи огромна вълна от овации. Паулиний заемаше почетното място отдясно на императора в императорската ложа и аз го гледах замислено. Повече от година, откакто го видях за последно; в Германия той беше зает с оправянето на бъркотията, предизвикана от бунта на Сатурнин. Повече от година, но той не ме беше забравил, както личеше от потоците сковани писма, които варираха от угоднически до яростни. Днес може и да гледах игрите от ложата на рода Апиций (трима-четирима от тях ми бяха любовници), но до следващия фестивал щях да седя до Паулиний в императорската ложа.
Приветствените викове към императора бяха изпълнени с вълнение. Но нищо, нищо не можеше да се сравни с безумието, с което тълпата посрещна Варварина, когато нахълта на галерата и им даде кръвта, която искаха.
– Потопи я! Потопи я! – пищяха плебеите и Ариус се захвана да им угоди.
Четири галери бяха поставили началото на навмахията, две със сини платна за спартанците и две с червени платна за атиняните. Един от червените атински кораби гореше весело. Варварина се покачи над огъня, докато наблюдаваше как враговете му долу се щураха с кофите.
– Внимавай! – изкрещя Гней Апиций до мен, напълно забравил за присъствието ми, щом атинската галера започна да се накланя на една страна. Но Ариус запази равновесие върху мачтата и се задържа за най-високата част, увил платната около единия си юмрук и стиснал меч в другия.
– Точно така! Точно така!
Беше добър. Богове, наистина беше добър. Сега ходех в цирка по-често, отколкото на игрите, защото не исках да виждам как всички приветстват мъжа, който някога беше остригал косата ми до кожа и след това си беше тръгнал жив.