Господарката на Рим
Шрифт:
Сега те чакаха, възседнали конете си, рамо до рамо, загърнати в тежките си наметала, а дъхът им се белееше в мразовития въздух. Пред тях стояха стройни редици легионери, подпрени на щитовете си и бъбрещи помежду си.
– И така, защо си в Германия, вместо да си кротуваш на топло в двореца? – попита Траян лениво. – Каква е твоята отрова, Норбан – жени, семейство, дългове?
Паулиний се поколеба.
– Жени – каза той. – Семейството също, като се замисля.
– Бих предпочел да се разправям с разбунтувала се провинция и орда крещящи германци.
– Аз също. – Паулиний преметна кичур от гривата на коня си от другата страна на врата му.
Незнайно защо, точно преди сражението, Лепида изглеждаше много далечна. Той не можеше да си я представи ясно, не и тук с мириса на сняг и стомана, с кал в носа и със звука от подрънкване на щитове в ушите. Това беше мирис на мъжество; тя нямаше място тук.
Траян присви очи, като погледна към небето.
– Развиделява се.
– Добре.
Слънчев ден, битка, опит да спаси императора от гражданска война… Може би дори щеше да загине, а тогава баща му щеше да има защо отново да се гордее с него.
Наметнат с кожи кон спря пред тях, разпръсквайки замръзналата кал с копитата си. Разузнавачът скочи на земята и поздрави:
– Командире, Сатурнин е забелязан. Единайсети и четиринайсети легион се задават от североизток.
– А подкрепленията? – попита Траян отсечено.
– Все още не се виждат, командире.
– Добре! – Паулиний размърда меча си в ножницата. – Разгърни първа дивизия.
Да. Много подходящ ден за умиране.
– Настъпление!
Бойният ред бе нарушен, мъжете на Сатурнин напускаха стройните си редици и се впускаха в самостоятелни сражения. Снегът беше обагрен в алено, а битката бушуваше. Паулиний седеше напрегнат, с присвити очи и се опитваше да осмисли случващото се.
– Да настъпим от юг? – изрева той, когато Траян рязко възпря цвилещия си кон, чиито копита се подхлъзнаха в кишата.
– Няма отстъпление! – Със сдвоени юзди, навити около юмрука му, и с меч в ръката, Траян изглеждаше като Марс, слязъл на земята. Те трябваше да се надвикват със стенанията на ранените мъже, с бойните викове на победилите в двубоя легионери, с тропота на копита и с металическия звук от удрящи се щитове. – Ни следа от Сатурнин!
– Ето го там отзад – Паулиний посочи към една могила до брега на реката. Той едва се сдържаше да стои мирно на седлото. Под доспехите му капеше пот и докато съветваше Траян да запази спокойствие, самият той копнееше да се втурне и да се бие, както правеха легионерите. – Стои на безопасно разстояние Траян добави няколко точни коментара за външността, потеклото и сексуалния вкус на врага им. Паулиний се изсмя мрачно. Центурионите му се навъртаха наоколо и чакаха заповеди, но за момента нямаше такива. Просто тежко, мудно сражение.
Слънцето беше пробило през облаците и удряше с жестоки ослепителни лъчи бойното поле. Под яростната атака на слънчевата светлина, под тежките крака и горещия дъх на бойците, които в броните си здраво се сражаваха рамо до рамо, отъпканият сняг се превръщаше в каша. Един легионер – или на Паулиний, или на Траян, или на Сатурнин – кой ли можеше да каже? – се подхлъзна в кървавата каша и умря с писъци, набучен на гладиуса на друг войн.
– Мислиш ли, че ние Продължителен остър вой прекъсна думите му. И двамата се обърнаха към гората.
– Диваци! – Траян изплю цяла върволица от псувни. – да изгният при Плутон [19] дано
Паулиний пришпори коня си нагоре по едно стръмно укрепление, като прегази тялото на един легионер, паднал пронизан от копие през окото още в първите мигове от битката.
– Плутон… – повтори той като ехо.
– Как изглеждат? – провикна се нагоре към него Траян.
– Хати, вероятно. Поне осемстотин. Тояги, вълчи кожи, татуировки… – Паулиний извика на помощник-главнокомандващия: – Дай сигнал!
19
Плутон – римският бог на подземното царство (гръцкият аналог на Хадес). – Б.ред.
Тръбите нададоха кратък повтарящ се звук и легионерите стегнаха редиците си. Хатите изскачаха иззад дърветата като вълци, чийто вой вещаеше смърт за чуждите богове. Водачът начело, размахващ плячкосан римски щит, на който беше забучена главата на злощастен легионер, крещеше – предизвикваше всеки мъж, достатъчно храбър, за да се приближи да се бие с него. Другите от племето, които го следваха, подхванаха воя, ревяха за кръв като глутница диви животни, избягали от някаква ужасяваща арена. Далечно ликуване се чу сред мъжете на Сатурнин. Паулиний докосна с пръсти дръжката на меча си, кръвта пулсираше във вените му. Идваха все по-близо. По-близо. Към замръзналата змиевидна снага на Рейн. Паулиний не можеше да чака повече – щеше да се спусне към ордата, сам да убие водача им, да забучи главата му на щита си и да го изпрати обратно в демоничното царство на подземния бог Плутон, от което беше излязъл
– Минерва! – промълви той към богинята на всички военни стратегии. – Бъди с нас!
Стисна по-здраво меча си. Воят се впиваше в слуха му, докато тъмната орда пълзеше по замръзналата река.
Освен… реката!
– О, богове! – прошепна той. – О, богове, да!
Не Минерва, а Фортуна – Фортуна – богинята на съдбата – току-що бе прелетяла над него, шумолейки със златните си криле.
– Какво? – Траян пришпори коня си, докато гледаше назад към бойното поле.
Втората вълна от германци се втурна към замръзналата река, когато Траян се покачи на укреплението. Паулиний почти си помисли, че чува пропукването на леда – и точно тогава се случи! Групичка скупчени германци изкрещяха, потъвайки в ледената вода.
– Слънцето! – смаяно извика Траян, невярващ на очите си. – Това откачено слънце!
Ревът заглъхна, когато германците започнаха да се оттеглят. Прегрупираха се. Отново нападнаха. Огромна ледена кора се отчупи и предната редица на диваците изчезна в Рейн. Дори и при целия шум от битката те успяха да чуят писъците, пляскането във водата, виковете на давещи се хора. Главата, забучена върху щита на водача, се беше търкулнала настрана, ухилена нагоре към слънцето, докато самият водач, увит в кожи, се удави с бълбукане.
Паулиний подвикна към помощника си:
– Обяви атака! Притиснете Сатурнин към възвишението!
Войските му се разпръснаха с усмивки по лицата, а тръбите започнаха да тръбят. Траян нададе боен вик. Паулиний се наведе от седлото си, взе едно копие и го издигна високо.
Траян грейна в широка усмивка:
– Хайде!
– Ти си жив! – Лапий обърса с кърпа закръгленото си лице. Изглеждаше състарен с десет години. Всички около него се суетяха, робите и жените с очи, разширени при вида на двамата мръсни войници сред тях. – О, богове, ако беше загинал в тази битка, Паулиний?!