Господарката на Рим
Шрифт:
– Намери си друг съпруг. Ще ти върна зестрата. Можеш да се омъжиш за когото пожелаеш.
– Така ли? При положение че съм просто едно богато момиче от средната класа в къщата на баща си? Най-доброто, до което успях да се добера първия път, беше ти, а тогава бях още девствена.
– Това изобщо не ме интересува, Лепида. – Той ме изгледа студено. – Няма да те търпя в същата къща, в която расте дъщеря ми.
– Твоята дъщеря? Как можеш да си сигурен, след като забавлявах зад гърба ти всеки римски гражданин, който си струваше?
– О, Сабина е моя. Ти си създадена от обществото, Лепида, а обществото повелява, че за да станеш курва, първо трябва да
Апатичният му тон ме извади от равновесие. А изражението му – сякаш изучаваше интересен правен казус вместо собствената си съпруга. Отметнах глава.
– Е, ще трябва да се примириш с мен, Маркус! Защото няма да ходя никъде!
– Мислеше си, че ще ми отвориш очите, Лепида? Те са отворени. И това, което виждам, не ми харесва особено, нима си изненадана? Така че имам намерение да се разведа с теб. Разбираш ли от римския развод, скъпа моя? Всичко, което трябва да направя, е да изрека думите и да те изхвърля от къщата си. Но няма за какво да се тревожиш – добави той, – ще ти разреша да си задържиш зестрата. Представлението беше добре замислено. Струва си няколкото хиляди сестерции, макар че даде всичко от себе си, за да опорочиш сина ми.
Очите му бяха студени и непроницаеми, гласът му – бавно патрицианско биене на барабан. Как се осмеляваше да ме гледа така, сякаш той беше император, а аз насекомо?
Свалих усмивката от лицето си.
– Не, Маркус! Никакъв развод! Ще се върнеш в Рим, ще ме вземеш със себе си и ще плащаш сметките ми, и няма да ми задаваш въпроси, когато се прибирам призори и мириша на императора! Ето това ще правиш! Или ще те съсипя!
– Опитай се – каза спокойно той. – Ще съсипеш себе си.
– Разбираш ли от съдилища, скъпи мой? – наведох се напред и заковах поглед в неговия. – Съдилищата се състоят от мъже. Податливи и съчувстващи мъже. Аз познавам мъжете, Маркус. Успях да те подведа, нали? И Паулиний – достойният и честен войник. Мъжете в тези съдилища не са по-различни от които и да било други. Мога да ги накарам да ми повярват!
– Да повярват на кого? – Той ме разрязваше на парченца с очите си. – На невярна съпруга? Колко такива мислиш, че виждат всяка седмица?
– Но виждат ли това всяка седмица? – Аз се изправих, покрих лицето си с ръце и присвих рамене. – "Паулиний ме накара – аз не исках, не исках; той ми е доведен син! Накара ме насила, а когато после отидох при Маркус, той просто се изсмя – каза, че това е част от съпружеските ми задължения! Знаех, че е противоестествено… Особено пък нещата, които Паулиний ме караше да върша – но бях толкова уплашена…" Достатъчно ли видя? – вдигнах глава. – Маркус, защо ме гледаш, сякаш имам змии вместо коса.
– Ще ми се да имах… – Думите излязоха от устата му като че с някаква почуда. – Щях да имам по-голям късмет с Медуза.
– Ако се разведеш с мен, ще обвиня Паулиний в изнасилване! В съда ще ми повярват, Маркус! Ще ми повярват, когато им кажа, че Паулиний ме е изнасилил, а ти си се съгласил с това! Ще ми повярват, когато им кажа, че съм се обърнала към други мъже, защото съм била малтретирана! Ще ми повярват, когато кажа, че Сабина изобщо не е твое дете, а на Паулиний! Когато приключа с теб, ти ще си просто един стар мръсник, който не е имал търпение да притежава едно петнайсетгодишно момиче и парите му! Паулиний ще бъде просто изнасилвачът, от когото преторианците ще чакат с нетърпение да се отърват, а Сабина ще е просто едно незаконно дете! – Облегнах се и се усмихнах. – Що се отнася до мен, аз ще бъда разведена, свободна и богата, а баща ми ще бълва огън и
Той не си направи труда да ме моли да не постъпвам по този начин. Просто ме погледна, а в очите му се четеше изумление.
– Какво всъщност искаш?
– Твоето съдействие. Твоето съучастничество. Твоето мълчание. Това е всичко. Дори не е необходимо да живеем заедно, или почти не. Само колкото за пред хората… Богове, вече е станало късно. Мисля, че си казахме всичко, което можехме да си кажем, нали? Ако ще заминаваме за Рим тази седмица, трябва да приготвя много неща. Той седеше неподвижен и тих като катакомба, гледаше вторачено пред себе си със слепи очи. Да, така трябваше да бъде – аз бях императрицата, а той насекомото. Беше достатъчно, за да ме накара да се почувствам по-благосклонна. Спрях и небрежно плъзнах устните си по бузата му.
– Не се отчайвай, скъпи. Ако не се цупиш твърде много, може би ще се промъквам в стаята ти от време на време. Би ти харесало, нали?
Той хвана китката ми, докато прокарвах пръсти по лицето му.
– Лепида Полиа – каза официално, – по-скоро бих си легнал с усойница!
Усетих как усмивката ми се стопява. Той излезе, накуцвайки.
Полупълната луна хвърляше точно толкова светлина, колкото беше необходима на Маркус, за да види сина си, излизащ през портите на конюшните. Пое в галоп на север към Агрипинензис, далеч в Германия. Дъхът му се превръщаше в светли кълба пара в хладния нощен въздух и дори от прозореца ясно се забелязваше, че раменете му са превити.
Лапий ще го посрещне, помисли си Маркус. Той ще запълни дните му с приеми, а нощите му с наети куртизанки. Матроните на Агрипинензис ще му предлагат дъщерите си и вероятно той ще се ожени прибързано с надеждата да забрави. Но няма да забрави… Ще отваря прозорците си през студените германски нощи и ще стои, треперещ от студ, до зазоряване, мислейки за Лепида, желаейки смъртта си. О, Паулиний. Обляният от лунна светлина път сега беше празен, а нощта студена. Маркус затвори прозореца.
– Искате ли нещо, доминус? – Икономът на къщата се навърташе наблизо.
– Истината. – Маркус се обърна. – От колко време?
– От няколко месеца… – Икономът се поколеба. Той въртеше домакинството на Норбан в продължение на двайсет години и Маркус познаваше всяко негово изражение. Направи жест на мъжа да продължи. – Щях да ви пиша, доминус, но господарката заплаши… Робите се страхуват от нея. Тя не е… не е добра господарка.
– Не е.
Още едно нещо, което не беше разбрал за жена си.
– Добре е, че младият господар отиде в Германия, доминус. Той ще го преодолее скоро.
Дали?
– Благодаря ти, това е всичко.
На писалището лежеше ръкописът на новия трактат на Маркус, завършен седмица преди да се прибере вкъщи. Предлагаше подобрения в съществуващите закони за наследството. Маркус разви свитъка, докато не достигна до думите, които с гордост беше изписал предишната нощ.
За жена ми.
Изненада за Лепида, която разбираше трактатите му по-малко дори от Паулиний, но която се беше постарала изключително много да се преструва колко важни са те за нея.