Господарката на Рим
Шрифт:
Добре подбрана тълпа. Патрициите на Брундизиум невинаги бяха любезни; бях присъствала на приеми, където гласът ми беше заглушаван от жуженето на разговорите, и на приеми, на които мъжете подсвирваха, като видеха голите ми рамене, и не чуваха нито нота от музиката, която толкова се бях старала да подготвя. Но този път събраните бяха учтиви и слушаха като истински ценители, докато свирех първите акорди на лирата си и се потапях в "Песен на Еос". На втората строфа видях Паулиний на далечния лектус и женска фигура в синьо до него и тогава разбрах в каква професионалистка ме беше превърнал Ларций. Гласът ми дори
Тя ме гледаше с онези теменуженосини очи, които помнех толкова добре. Сега бе уважавана матрона и копринените туники бяха надиплени с майсторско умение, каквото не можеше да си позволи като дъщеря на организатор на игри. Около врата си носеше сапфири с размера на гроздови зърна. Спомних си онази усмивка, когато дръпна завесите на носилката си, и после алената следа от ръката ми върху лицето .
Някак успях да довърша песента, а и следващата.
– Великолепно!
Паулиний пръв поде аплодисментите, когато се поклоних. След това те дойдоха при мен да ме поздравят, докато аз се смеех и водех непринудени разговори, както ме беше научила Пенелопа, а Лепида седеше на лектуса си, сините очи не се откъсваха от моите над ръба на чашата с вино. Искаше ми се да пресека стаята с един скок и да размажа с крак хубавото личице върху мозаечния под.
– Предполагам, че не си срещала втората ми майка, Атина… – Паулиний хвана ръката ми и ме заведе до лектуса . Такова мило момче… Толкова много патриции говорят над главата ми, сякаш съм статуя – но защо трябваше да е толкова мил точно сега? – Лепида Полиа.
Протегнах пръстите си. Ръката, която стисна моята, беше бяла и изнежена, както винаги, от прекомерни грижи.
– Колко интересно представление – каза тя провлечено. – Атина е гръцко име, нали? Вероятно не сте от Гърция?
Изчуруликах изречение на най-правилния гръцки, на който бях способна, и видях как тя се изчерви. Все още не можеше да говори гръцки. Можех да се обзаложа, че все още не можеше и да пише правилно. На който и да е език.
– Гръцкият на Атина е далеч по-добър от моя – рече Паулиний разсеяно. – Тя е от благородно семейство в Атина.
– Бих допуснала, че е от бедняшките квартали на Йерусалим – измърмори Лепида. – От колко време пееш в Брундизиум… Атина?
– О, от около пет години.
– А преди това?
– Тук-там… – Превзето направих професионален жест. – Забавлявах се.
– Наистина? Много жалко, че в Брундизиум няма арена, така щеше да можеш да се забавляваш и на игрите. Чувам, че една от големите ти страсти са гладиаторите.
– Предпочитам музиката пред кръвта.
– Но игрите са толкова вълнуващи! – Тя лениво протегна ръката си за чепка грозде. – Ето например точно миналата седмица Ариус Варварина загуби едната си ръка в двубой срещу един азиатец. Това вероятно е било интересна гледка. Грозде?
– Не, благодаря – Лицето ми остана безизразно. О, господи, тя лъжеше, със сигурност лъжеше! Знаех всички новини от Колизеума; щях да чуя, ако Ариус беше загубил едната си ръка. Тя със сигурност лъжеше! Ще разпитам конярите и носачите, за да се уверя – те винаги следят игрите. Лека усмивка потрепна на устата и аз сляпо се обърнах към Паулиний, заглаждайки една гънка на фината му ленена дреха.
– Все още ли остава уговорката за утре вечер?
– Мислех, че се разбрахме за следващата седмица?
– Отпадна ми един ангажимент утре вечер.
– Опасявам се, че няма да може да дойде утре – намеси се Лепида в разговора, като плъзна ръката си под лакътя на Паулиний. – Обеща ми да ме заведе на последното представление за сезона.
Той погледна към нея.
– Така ли?
– Да, така. – Очите и не се откъсваха от моите.
– Добре. Тогава следващата седмица, Атина?
– Следващата седмица може да е доста напрегната, също… – Лепида прокара един пръст по твърдото рамо на Паулиний.
– Тогава може би на приема в казармите следващия месец. Дръпнах ръката си от тази на Паулиний, като преди това я стиснах лекичко.
– Ако искате да ме наемете за някои ваши собствени забавления, Лепида, говорете с претор Ларций. Големият покровител на музикантите. Сигурно сте чували за него? Е, може би музиката не е сред силните ви страни. Той се занимава с кариерата ми. Но трябва да направите заявка поне три седмици предварително. Аз съм изключително търсена напоследък.
– Винаги си била. Сред определени групи!
Усмихнах се, тя се усмихна. Тръгнах си.
– Познаваш ли Атина? – чух как я попита Паулиний.
– Не – отвърна тя искрено. – Никога не съм я виждала през живота си.
Запъхтях се, сякаш бях пробягала цяла левга. Но трябваше да пея на още един прием и нямах време да мисля за Лепида Полиа. Дори и да бях певица с голям успех, все още бях робиня – не можех да се прибера вкъщи, да стисна зъби и да заплача във възглавницата, както ми се искаше. Трябваше да пея и да се усмихвам чаровно на всеки, който ме наемеше от Ларций. А понякога това тежеше точно толкова, колкото плесниците и ударите от дните, когато бях сянка на Лепида Полиа.
– Прекрасна вечер, Паулиний – прозя се Лепида, докато слизаха от носилката. – Искаш ли да пийнеш нещо, преди да се върнеш в казармите?
– Само ще видя как е Сабина.
– Както пожелаеш.
Сабина беше заспала дълбоко, сгушила се около едно натъпкано със слама конче, със здраво затворени очи. Усмихвайки се, Паулиний помилва косицата и безшумно излезе в коридора.
Къщата беше тъмна и тиха, робите отдавна си бяха легнали. Уханието на жасмин се разнасяше от атриума и изпълваше горещата лятна нощ. Паулиний пипнешком слезе по задното стълбище, тръгна по коридора, покрай библиотеката. И когато минаваше покрай последната стая, тази на втората му майка, вратата се открехна. Той посегна да я затвори и се спря.
Втората му майка стоеше до леглото с гръб към вратата. Купчина от сапфири блестеше на масата до леглото, а косата беше като разстлан черен чаршаф по гърба . Не бе осъзнавал колко е хубава косата .
Лепида се протегна бавно, светлината от единствената лампа играеше по белите ръце. Синята копринена роба се беше плъзнала по едното рамо и когато тя леко помръдна гърба си, се плъзна надолу и по другото и се свлече на пода.
Паулиний затвори вратата. И очите си. Направи крачка назад, препъна се в една ваза, сграбчи я бързо, за да не падне, и бутна статуята на къпещата се Афродита. Трясъкът беше ужасно силен. Той избяга надолу по коридора.