Господарката на Рим
Шрифт:
– От? … – Маркус му отправи сух поглед. – Не за императрицата ме питаш всъщност, нали?
– Е, не е моя работа, не отричам, но дори и тук достигат слухове
– Имаш предвид слуховете, че Домициан се заглежда по племенницата си Юлия?
– Аз нямам мнение по въпроса. Хората говорят. Но все пак той наистина екзекутира съпруга за държавна измяна… А императори са се женили за племенниците си и преди. Четвъртата съпруга на император Клавдий.
– Която сложи отрова в гъбите му. Не е особено добър пример за подражание.
– Ами Юлия не би сложила отрова в ничии гъби. Поне такава си я спомням от времето, когато беше дете.
– Да, императорът е доста привързан към нея.
– Колко привързан?
– Не е добре да се доверяваш твърде много на слуховете. – Маркус разклати листата на лозата с нежно движение на пръстите си. – Императорът екзекутира мъжа на Юлия за измяна и оттогава се опитва да се реваншира със своята доста грубиянска представа за любезност.
Паулиний си припомни малката Юлия, която беше негова дружка в детските игри: сериозно момиче със сламен цвят на косата, която винаги искаше да бъде знаменосецът в игрите му.
– Не мисля, че наистина тези слухове са...
– Тогава защо питаш? – отвърна със сух тон Маркус.
– Е, приятелят ми Верий служеше в двореца… И той не вярваше на тези слухове, но каза… – Паулиний направи пауза – че вижда как Юлия изведнъж се свива всеки път, когато императорът влезе в стаята. Сякаш се страхува от него.
– О, да, така е – каза Маркус, – но тя се ужасява от всичко. Все още спи със запалена лампа в стаята си, защото не понася тъмнината. А Домициан, дори когато се държи мило, пак вдъхва страх. Тези слухове може би са придобили популярност, защото самата Юлия вярва в тях.
– Вярва във…?
– Не си виждал Юлия, откакто бяхте на десет. Тя не е… същата, откакто баща почина. Винаги е имала въображение, но сега говори за очи в мрака и за несъществуващи гласове… – Той замълча. – Робите казват, че гладува. Императорът трябваше да заповяда да я хранят насила, а тя изпадна в истеричен пристъп и се опита да си изскубе косата. – Строгият сенаторски поглед на Маркус се стрелна към сина му. – Това е само за твоите уши, Паулиний!
Паулиний кимна и преглътна.
– Какво искаш да кажеш? Имаш предвид, че Юлия е...
– Луда – каза Маркус, – въпреки че искам да се надявам, че просто губи почва под краката си в един свят, който е твърде сложен за нея. Мога да кажа същото и за Лепида.
Лепида? Паулиний с благодарност се вкопчи в смяната на темата:
– Защо я доведе чак тук, татко? Чух, че се е превърнала в център на вниманието за цял Рим.
Маркус направи гримаса:
– Това грозде е ужасно. – Той метна чепката във фонтана. – Втората ти майка може и да изглежда очарователна и земна, Паулиний, но все още е много млада. Свободата завъртя главата и на нея прекалено много хареса. Е, лоша компания, отдадена на разврат и гуляи. Трябваше да го спра, но не исках да отнемам младостта само защото съм стар и изморен и искам да прекарвам вечерите си в библиотеката. А и тя изглеждаше толкова щастлива, когато отлиташе към своите приеми. Трудно е да откажеш каквото и да било.
Паулиний изведнъж си представи Лепида, смееща се и забравила за околния свят сред гнездо с усойници.
– И какво се случи?
– Всяка седмица вечеряхме в двореца. Не биваше да я водя там, но тя ме умоляваше толкова очарователно
– И?
– Привлече погледа на императора – каза простичко Маркус.
Кратка пауза.
– О! – каза Паулиний.
– Отначало не си мислех, че е нещо особено. Той я загледа, но той заглежда всички. Но когато миналия месец Лепида получи императорска покана: вечеря в двореца, без мен...
– Ти какво направи? – Паулиний се увлече от разказа.
Маркус сви рамене.
– Изпратих обратно съобщение, че е болна и ще заминава за морето, за да се възстанови. Тръгнахме за Брундизиум още същата вечер.
Паулиний събра мислите си.
– А тя как го прие?
– Ядоса се и поплака малко. – Маркус се наведе към ръба на фонтана до Паулиний и сложи ръце на коленете му. – Не мисля, че осъзнаваше какво означава поканата. Тя е наивна по някакъв странен начин. Единственото, което виждаше, е, че я откъсвам от пиршествата и забавленията. Но през последната седмица се е поуспокоила.
– Но, татко, ти дори не изглеждаш ядосан… На императора, имам предвид. Че се е опитал да се добере до съпругата ти.
– О, той се опитва да се добере до съпругите на всички. Домициан харесва всичко живо, което е облечено в стола. Но за разлика от много от предишните ни императори, той няма нищо против, ако жената или съпругът кажат "не". Винаги има изобилие от млади жени по света за него. Сега е отново в Германия, воюва срещу хатите и вероятно е забравил, че Лепида съществува.
– Не го разбирам.
– Че кой разбира императора? Императорът, Паулиний, е човек, свикнал на абсолютна и божествена власт. Човек, който планира добруването на хиляди, твърде често е прекалено зает, че да се замисля за добруването на отделния човек. Дори и най-добрите императори са такива; дори и император Август Богът, нашият предшественик. Домициан не е Август; той е коварен и своенравен като всички Флавии. А и не е бог. Но съм виждал осем мъже да носят пурпурната тога, а на Домициан това му приляга по-добре, отколкото на мнозина. Не бях особено впечатлен от него, когато беше момче, но се превърна в един от най-добрите администратори, които съм виждал, и в доста добър военачалник също така. – Маркус погледна сина си. – Ще ми направиш ли една услуга, Паулиний Август?
– Каквото кажеш, татко.
– Наглеждай Лепида заради мен. Не ми харесва, че трябва да я оставя, но се налага да се върна в Сената след две седмици. Тя ще има нужда от компания.
– Имаш честната ми дума – отвърна Паулиний почтително и изведнъж осъзна, че все още държи гроздето в дланта си, прехвърли го в другата си ръка и почти загуби равновесие на ръба на фонтана. – Е, можеш да разчиташ на мен – обеща той.
– Не бих могъл да искам повече – усмихна се Маркус. – И така, какво ще кажеш да отидем да си намерим малко вино вместо това ужасно грозде и да вдигнем подобаващ тост?