Господарката на Рим

Куин Кейт

Глава девета

Противникът с мрежа и тризъбец беше Тракиеца, прославен в Силиция, който обаче трепереше от ужас, че ще трябва лице в лице да се изправи срещу Варварина в Колизеума. Ариус го уби с бързина и безразличие, като проби с върха на меча си челюстта му, и излезе с горда крачка през Портата на живота. Почитателите ликуваха, а демонът се прозя и отиде да спи някъде дълбоко в съзнанието му.

–

Много добре, скъпо момче! – Галий почти не вдигна поглед от сметките си, когато Ариус се прибра и се отби при казармения лекар за обичайния преглед. – Върви да се напиеш, ако искаш. Опитай се да се върнеш преди зазоряване. Нали?

Последва обичайното вилнеене в таверната на любителите на игрите, обичайното трошене на кани за вино и на прозорци. Те знаеха, че трябва да стоят настрана – беше юли, улиците се нажежаваха под огненото месингово слънце, а всички знаеха, че нравът на Варварина беше мрачен и избухлив през летните жеги. Едно момиче се доближи, като се усмихваше неспокойно.

– Аз съм Фулвия – каза то запъхтяно, докато той пиеше направо от бурето с пиво. – Ти си Варварина, нали?

Той я погледна. Сини очи. Светла коса. Става.

– Видях те днес на арената. Ти си чудесен боец Ариус посочи с пръст нагоре по стълбите, където собственикът на хана му даваше да ползва една стая. Тя се засмя и тичешком се втурна към леглото. Момиче без особени изисквания. Нямаше нищо против, когато той завъртя лицето си към стената след това и млъкна. Никоя от тях нямаше нищо против, тези дузини момичета, които бяха споделяли леглото му през последните години. Те изглеждаха разочаровани, ако им говореше, сякаш говоренето разваляше загадъчността. Те искаха Варварина мрачен, мълчалив, тайнствен.

За него нямаше значение. Вече не искаше да говори с момичета. Никога вече.

Преди виждаше Теа навсякъде. Всяка тъмна плитка беше нейната, всяко тясно бедро, подпряло кошница. Надеждите му се пробуждаха и разбиваха десетки пъти на ден. Агония, но сега и тя му липсваше. Агонията беше по-добра от забвението. Лицето вече се изплъзваше от паметта му, какви точно бяха очите, и носът, и устните ; убягваше му. Понякога сядаше с плътно затворени очи и се опитваше да си спомни, докато главата не започваше да го боли. Ако забравеше лицето , щеше да забрави всичко: начина, по който докосваше белезите му, начина, по който го караше да говори, начина, по който го беше убедила, че неща като демоните, кръвта и кошмарите не са истински.

Вероятно вече бе мъртва.

Скоро той остави русото момиче, тихичко се измъкна през мрачните пресечки до улица "Марс". Главорезите на Галий го пуснаха да влезе, без да кажат и дума: звездата гладиатор нямаше вечерен час. Галий дори му плащаше скромна месечна издръжка. Всичко беше съвсем цивилизовано, всичко, освен частта с убиването.

Кучето му изскимтя радостно, когато влезе в стаята. То лежеше свито на възглавницата му и прогризваше дупка в кожените му ръкавици за дуели.

– Това е третият чифт ръкавици за тази година – изсумтя той.

Сивата кучка размаха опашката си и заподскача, накуцвайки,

към края на леглото. Тя беше загубила единия си крак при сбиването с онази глутница улични псета, но се справяше достатъчно добре и на другите три. Той се смъкна в леглото с пъшкане, костите му, с които злоупотребяваше, изскърцаха в знак на протест, а кучката се сви на кълбо в краката му.

– Веднага надушваш слабото място на човек, нали? Безполезно куче.

Той подръпна закачливо коприненото ухо, а тъмният поглед безнадеждно му напомни за Теа.

***

Теа

 Сива туника, сребърни гривни, сплетена коса: моите доспехи.

– Теа? – Пенелопа подаде главата си с посивели къдрици в спретнатата ми малка стаичка. – Нали знаеш, че ще пееш на прощалния прием преди вечерята у сенатор Абрактий?

– Да, готова съм.

Закопчах последната гривна на мястото и се огледах за лирата си.

– Ларций ти изпраща един едър роб за ескорт. Тези колесничари понякога са доста груби.

– Скъпият Ларций – усмихнах се аз.

Моят господар. Колко го обичах! След като Лепида Полиа ме беше изхвърлила като лекьосана дреха, трябваше да издържа три месеца в бордей на морския бряг. Три месеца с потни пръхтящи мъже: търпях, докато свършат, забравях веднага щом си тръгнеха. Растящият ми корем ме спаси; моят господар ме наливаше с отвари, за да махне детето, но аз ги повръщах. Когато коремът ми ме направи твърде тромава, че да приемам клиенти, господарят ми ме плесна по тила и се огледа за някой, който да го отърве от мен. Бях изпратена до една доста приятна малка вила, която гледаше към оживения Форум на Брундизиум и скоро стоях изправена пред розовото лице на новия си господар. Просто друг сводник, както допуснах.

Но!

– Моят иконом ми каза, че имаш прекрасен глас, дете мое – приятният интелигентен говор на патриций ме изненада, както и благостта в очите, които ме преценяваха. – Чул те е да пееш в някаква окаяна постройка на брега. Какво е правил в точно този квартал на града, няма да го питам, но независимо как предпочита да прекарва свободното си време, преценката му за музика е почти толкова добра, колкото моята. Кажи, можеш ли да изпееш "Очите на Ситера"?

След едночасов рецитал в слънчевия атриум, развеселеният ми нов господар – който явно не беше сводник – повика една симпатична освободена робиня, която му беше горе-долу като съпруга:

– Пенелопа, чакай само да чуеш най-новата ни придобивка. Как ти е името, дете? Теа? Тя е великолепна! Кой би могъл да предположи? Ще трябва да започне да взима уроци незабавно. Такъв глас трябва да бъде упражняван, подхранван, обработван – можеш ли да свириш на лира? Уроци и за това също. Ще те направим певица! Представи си само!

– Ооо, млъкни, Ларций – изсмя се Пенелопа. – Объркваш горкото момиче.

Тя ми обясни всичко, докато ми помагаше да се нанеса в една малка стая – толкова светла и чиста, че в нея се почувствах като мръсна курва до мозъка на костите.