Господарката на Рим

Куин Кейт

Копринените завеси се спуснаха и я скриха от погледа ми.

– Стани, момиче! – плешивият мъж се намръщи. – Разбираш ли ме?

Остия. Брундизиум. Пристанищни градове, бордеи до морето, некъпани мъже… Едва преди шест часа лежах в обятията на Ариус и си представях как никога нищо вече няма да може да ме измъчва. Направих друг отчаян опит да се втурна към улица "Марс", но бях повалена на земята. Поех си дъх, за да се примоля, но налапах цяла шепа прах. Обути със сандали крака стъпваха около мен по улицата: група трибуни, които се наслаждаваха

на сцената със звучен смях, матрони, които прибираха полите си, роби, които бързо поглеждаха настрани, за да не се заразят от лошия ми късмет. Новият ми собственик ме прегледа щателно.

– По добре сложете вериги! – нареди той на едрия роб, застанал зад гърба му.

Те заключиха веригите около покритите ми с белези китки. Извъртях лицето си и започнах да вия като умиращо животно, простряно на земята.

***

– Да я купим ли? – Галий направи пауза и вдигна перото си от счетоводните бележки. – Скъпо момче, не е необходимо да я купуваш. Ти получаваш каквото искаш и без да я купуваш, нали? За какво да си купуваш крава, когато...

– Парите от наградите ми са достатъчни, за да я купя повече от три пъти.

– Парите от наградите ти? Скъпо момче, кой се занимава с ръководството тук? Кой се занимава с организацията, планирането, проучването?

– А кой се занимава с умирането?

– Но не си мъртъв, нали? – Галий потупа начервените си бузи с меките си пръсти. – Ами напоследък се държиш доста добре. Предполагам, че заслужаваш награда. Спечели двубоя следващата седмица и ще видим какво можем да направим.

– Дадено!

Ариус чакаше до портата на градината тази вечер, но Теа не дойде. Е, тя невинаги успяваше да се измъкне от онази невестулка – господарката . Леглото му се стори много празно без нея. Липсваше му топлината на тялото , сгушено в неговото, пръстите , преплетени в неговите, косата , разпиляна върху рамото му. Той се усмихна и това вече не му се струваше неестествено.

Следващия следобед той се упражняваше с треньора, а после седна да наблюдава как новобранците замахват и мушкат, застанали един срещу друг.

– Не си отлепяй ходилата от земята – извика той към едно момче с тризъбец от Ориента. – Ето, нека ти покажа… – и в следващия момент вече ги обучаваше, както бяха правили братята му с него. Както щеше да обучава и синовете си някой ден, неговите и на Теа

– Варварино – извика от сянката на двора с пронизителен глас едно от хубавите момчета роби на Галий. – Твоето момиче е тук.

Ариус с тъп звук заби върха на тренировъчния меч в пясъка и тръгна с неравна походка по коридора. Отвори със замах вратата на малката си килия и се ухили, когато я видя да стои до тесния процеп на прозореца с качулката, все още захлупена върху лицето .

– Теа, ти! Той се спря.

– Много съжалявам – каза Лепида Полиа, като се обърна и свали качулката от високо вдигнатата си черна коса. – Теа не можа да дойде.

Той отстъпи назад инстинктивно, сякаш на пътя му се

беше изпречила отровна змия.

– Така ли се отнасяш към старите приятели? – Лепида грациозно свали наметалото си, разкривайки нефритенозелена туника и наниз от перли около шията си. – Някога бяхме толкова добри приятели, Ариус. Спомням си едно конкретно пиршество в къщата на баща ми, когато ти се държа много приятелски.

– Къде е Теа? – думите дращеха слуха му.

– Защо ти е, няма я… – Лепида кацна на крайчеца на леглото му и проточи врат като любопитна птица. – Съвсем я няма, скъпи мой Ариус.

Нещо студено се разви от спиралата в дъното на стомаха му.

– Какво искаш да кажеш?

– Баща ми я продаде. Търговецът на роби я изведе от града. А, да, мисля, че беше вчера сутринта.

Търговец на роби!

– Къде я заведе?

– Е, защо очакваш да знам това? – рече тя, докато разглеждаше боядисаните си в златисто нокти. – Какво ме интересува някаква си робиня?!

Стаята се завъртя и побеля. Същият ефект, помисли си бегло той, както когато те ударят по главата с шипа на щита.

– … знам, че беше привързан към нея, разбира се – продължаваше да бъбри Лепида, – но тя не струва. Наистина. Пускаше се на всички мъже в къщата.

Теа. Теа с полузатворени очи, докато пееше, Теа, която се смееше нощем, Теа, която го целуваше в мрачното преддверие и го учеше да бъде нежен. Теа...

– … наистина бях доста разочарована, когато предпочете нея пред мен, нали разбираш – една мека малка ръка докосна рамото му и започна да го гали лекичко. – Но мисля, че мога да бъда убедена да забравя за това. В настроение ли си да ме убедиш, Ариус?

Теа. Теа. Теа.

Той се протегна и постави дланта си върху лицето на Лепида. Сините очи заискриха и тя извърна глава, за да впие игриво зъбите си в палеца му.

– Ти – проклета кучко!

Той вкара ръката си в косата и я блъсна в стената.

Тя залитна, отскочи от удара и преди да успее да вдигне и пръст, той беше грабнал ножа от масата и я беше проснал на леглото.

– Къде е Теа? – върхът на ножа опираше в меката бяла шия. – Къде е?

Лепида пое въздух, за да изпищи, а той покри устата с твърда ръка. Остри малки зъби се забиха в дланта му, вече не игриво, но демонът ревеше в кръвта му и той не почувства нищо.

– Ще те нарежа като печено месо – прошепна. – Къде е?

Лепида се мяташе безпомощно под тежестта му и се опитваше да изсъска някакви заплахи под ръката му.

Той прокара ножа през високо вдигнатата на кок коса. Издърпа една прерязана черна къдрица и я размаха пред очите .

– Ще те обръсна, ще те оставя плешива, като прокажена. Къде е тя?

Сините очи изливаха отрова върху ръката му.

Той отряза още една шепа от косата .

– Къде е тя?

– В публичен дом, ето къде! – изсъска Лепида, когато той дръпна ръката си. – В някой публичен дом, в който и да е публичен дом в империята, където диваците плащат за курви.