Господарката на Рим
Шрифт:
Дъждът най-сетне се изля, напои улиците и отмина.
– Ааа, махайте се от тук, измет такава, махайте се от стълбището ми!
Вбесен глас забоботи зад тях, когато вратата на входа се отвори ненадейно и светлина от факла нахлу в преддверието. Те бързо се загърнаха в дрехите си и избягаха в противоположни посоки, последвани от ругатни.
Той не дойде да се срещне с господарката ми в Градините на Лукул. Тя крачеше нервно и крещеше известно време, съблазнителната нощница се развяваше от прохладния бриз, идеален за среднощни любовни срещи, но аз не чувах нищо. Лепида беснееше по целия път обратно към вкъщи, като лиши наетите носачи от допълнително възнаграждение, и се запъти с натежали крака към самотното си легло, и всичко това без никой да разбере. Моят Ариус, не твоят. Мой за повече от просто един кратък час в студено преддверие.
Къщата спеше. Аз се промъкнах тихо през тъмните коридори със сърце, биещо като барабан, и се спрях пред вратата на банята. Разпуснах плитката си, покрих лицето си с ръце за миг, защото със сигурност не беше добре да показвам толкова много щастие… и тогава направих крачка вътре.
Още преди очите ми да привикнат към тъмнината, знаех, че е там. Преди слабото шумолене да достигне до слуха ми, знаех, че се беше изправил в ъгъла, където се срещнахме за пръв път. Преди пръстите ми да докоснат кожата му, знаех, че ръцете му са протегнати към мен.
– Теа?
– Да?
– Нищо… – Ръцете му сграбчиха моите, погълнаха ги. – Теа. Теа.
Той се наведе, като ме повдигна леко от земята, а аз разтръсках косата си напред около лицето му и направих с нея наша собствена хралупа, само за нас двамата.
Убежище, помислих си. След това изобщо престанах да мисля.
Глава шеста
– Хе, хе! – Галий изви оскубаните си вежди, като погали ръката на едно от момченцата си роби. – Май сме в добро настроение тази зима. Няма счупени столове, няма разбити кани, няма подкастрени уши на бойците ми… Винарската ми изба е почти непокътната – защо ли? Дори ми се струва, че не си забивал нож в крака на никой поддръжник от поне един месец
– Я ме остави на мира! – каза Ариус, но дружелюбно.
Натоварена зима. Край на буренясалите арени и на ринговете по задните улички; Колизеумът беше отворен за тълпите. Императорът се беше върнал в Рим само колкото да се помири с императрицата, преди да потегли обратно към Германия в мрачно настроение. Но испанците, любители на игрите, бяха в града и изгаряха от желание да бъдат забавлявани. Те се скупчваха по трибуните, облечени в непривичните за тях кожени дрехи, и трепереха от пронизващите студени ветрове, а Ариус се биеше за тях. Той се би със Серпиций, боеца с тризъбец, който носеше живи змии на шлема си; би се с Лупус, германец, увит във вълчи кожи; би се с испанец, доведен специално от Лузитания [12] , за да защити испанската чест.
12
Лузитания – област в Римската империя. – Б.ред.
Всички те посрещнаха смъртта си в Колизеума, под звуците на фанатичните овации. Все повече и повече роби идваха на улица "Марс" през студените утрини, за да носят подаръци за Варварина, а програмата на Ариус беше запълнена със запланувани битки до края на следващото лято.
– За бога, не можеш ли да си подсигуриш някоя рана? – молеше Теа. – Тогава цял месец или дори два ще трябва да лежиш в леглото. Без да си заобиколен от остри предмети, които да се опитват да ти отнемат живота, и може би тогава ще мога да си отдъхна малко.
– Не, няма. – Вдигна я, прегръщайки я толкова силно, че ребрата изпукаха. – Ще те завлека в леглото заедно с мен.
– Ммм… – Целуна белега, който прорязваше веждата му и накара цялото му тяло да потръпне. – Това ми звучи добре.
– Теа – той хвана брадичката и повдигна лицето , – стой далеч, когато се бия.
– Лепида ме кара да идвам.
– Но аз не искам да гледаш, когато Той замълча, но краят на изречението изкънтя сам в тишината. "Не искам да гледаш, когато ме убият".
Зарови лице в косата , когато тя обви ръце около врата му. Следващата седмица, докато се биеше с един гал, той получи тризъбец в рамото си.
Галът получи меча на Ариус през устата си.
– Все пак спечелих – отбеляза Ариус на побеснелия Галий, докато лекарят почистваше и превързваше тройната рана.
– Да – намръщен рече ланистът, – и тъй като явно можеш да се биеш достатъчно добре както с дясната, така и с лявата ръка, няма да отлагам срещите ти за следващия месец. Имаш си ангажименти, скъпо момче, така че не си мисли, че можеш да се откажеш, само защото някой те е намушкал с тризъбец.
– Кучи син! – кипна Теа същата нощ. – Ще се науча да урочасвам само за да мога да прокълна Галий.
Ариус вдигна глава и се разсмя.
– Не се смей, не е смешно. Е, предполагам, че всъщност е, но… Взимам си думите назад, че искам да те ранят. Тогава ще се тревожа още повече, щом така или иначе ще се биеш след две седмици. Боли ли те?
– Все още мога да те занеса до леглото.
Той я прегърна, повдигайки я от земята, за да го докаже.
– Можеше просто да ме оставиш да отида до леглото.
Теа сгуши глава на рамото му.
– Аз съм варварин – изръмжа той. – Ние винаги носим жените си като чувал с жито.
– В случай че сте способни! – отвърна тя, потупвайки превързаното му рамо.
– Способни?
Той я метна на леглото и започна да я гъделичка, докато тя не се разписка.
– Добре, добре, взимам си думите назад! Спри, ще ме умориш!
– Чудесно – изръмжа той и покри устата със своята.
Да си открадне моменти с Теа беше изненадващо лесно. Почти нямаше ден, когато тя да не можеше да се измъкне за някой и друг час, когато ходеше да изпълнява поръчки из Форума, за да отиде тайно на улица "Марс". Тъй като нощите ставаха все по-дълги и по-тъмни, тя започна да се измъква от къщата през градинската врата, за да се среща с него.
– Внимавай да не те видят – предупреждаваше тя. – Голите ръце бяха настръхнали от студ. – Ако Лепида ни види...
– В такъв случай не бива да идваш. Не е безопасно.
Той я придърпа на топло под наметалото си и я прегърна силно. Безпорядък от несвързани думи на обич нахлуваше в главата му. Искаше му се да бъде достатъчно умен, за да може да изрече всичко, което чувства.
– Какво има?
Очите сякаш гледаха през него.
– Нищо.
Той отново я придърпа към себе си. Не знаеше как да каже, че коленете му омекват всяка нощ, когато тя се появеше на вратата на килията му, за да се сгуши засмяна и останала без дъх в обятията му. Нямаше думи. Всичко, което можеше да направи, беше да го покаже.