Господарката на Рим

Куин Кейт

– Добре.

За пръв път вдигна поглед към нея, но тя вече се беше изгубила сред тълпата. Той я зърна за малко на вратата, блъскана от група пияници, докато се измъкваше навън на улицата. Надигна се леко от пейката си.

– По-добре постой тук още малко, Варварино. – Съдържателят на таверната тропна на масата още една пълна кана. – Изглежда, че първата зимна буря е вече тук. Само джебчиите и убийците са навън тази вечер.

Тълпа от плебеи нахлуха вътре и с ругатни започнаха да свалят връхните си дрехи. Ариус грабна своя плащ и се насочи към вратата. Сбирщината от поклонници се люшна да го последва, но той се обърна към тях:

– Последвайте ме – каза – и ще ви убия.

Въпреки това някои го последваха, но той блъсна няколко глави една в друга, напъха трета в огнището и докато мъжът скимтеше и гасеше пламналата си коса, Ариус се измъкна през вратата.

Все още не беше заваляло, но скоро щеше да започне. Той можеше да помирише дъжда, обръщайки лице към оловното небе. Вятърът за пръв път от месеци носеше прохлада и той тръсна глава, за да свали качулката си. Първият дъжд от… от колко време? Не си спомняше.

Откри Теа, стигнала до половината път, надолу по страничната улица на жилищния квартал. Вървеше стройна и изправена, с ръце, свободно полюшващи се покрай хълбоците. Настигна я с няколко крачки.

– Глупаво е – каза той грубо, – глупаво е да ходиш сама из тази част на града.

– Господарката ми ме чака. – Гледаше право напред, без да обръща внимание на праха, който яростният вятър хвърляше в лицето . – Лепида Полиа не обича да чака.

– Ще вали.

– Няма значение. Обичам дъжда.

Те вървяха мълчаливо.

– Днес се би добре, Варварино.

Той изчисти праха от очите си; вятърът се усилваше. Пак мълчание. Завиха зад един ъгъл и се сблъскаха с нов порив на вятъра.

– Кого убиваш? – Гласът на Теа едва се чуваше от воя на вятъра. – Ти не убиваш заради удоволствието. Нито заради овациите. Нито заради парите. Кого убиваш всъщност, когато пронизваш с меча си всички тези гърци, гали, траки?

Галий. Императора. Тълпата.

– Всички.

– Дори и мен?

– Само… само веднъж

– Само веднъж ли? О!

– Амазонката. Помниш ли я? Тя имаше… тя имаше тъмни очи… отчаяни, но не… а твоите, те… – заекна той и млъкна, тъй като не намираше думи. – Няма значение.

– Ти я уби.

– Тя го поиска.

– Какво ще стане, ако и аз го поискам? – Теа спря насред бушуващия вятър и отметна главата си назад. – Още сега. Ще ме убиеш ли? Опитвам се от години, по един удар всеки път, но очевидно така няма да стигна доникъде. – Тя протегна ръцете си с дланите нагоре. Белезите по китките се белееха. – Ще ме убиеш ли, моля те?!

– Какво?

– Ето дори ще започна вместо теб. – С едно бързо движение се наведе, грабна остър камък от пътя и го заби в китката си. Кръвта бликна, неестествено ярка на сивкавата светлина. – Довърши го!

– Не! – Той я погледна, погледна я и не можа да откъсне поглед. Не го биваше в думите. – Не!

За миг тя отвърна на погледа му, черните очи бяха толкова безумно нещастни, колкото тези на амазонката. После вдигна кървящата си ръка, притисна я към гърдите си като бебе и отстъпи назад. Извъртя се и каишката на сандала се скъса. Теа залитна, той я хвана още преди да е осъзнал, че тя пада, и я изправи на крака с двете си ръце. Тя се подпря на рамото му, загрубялата от труд ръка се обви около голия му врат, а от нея капеше кръв. Той сконфузено я повдигна от земята, докато вятърът раздипляше косата … Желаеше я толкова безнадеждно. Пусна я и двамата се загледаха един в друг. Устата , помисли си той, сигурно е толкова хладна и сладка.

Първата гръмотевица изрева над главите им и те обърнаха погледи. За пръв път Теа сякаш почувства студа; тя скръсти ръце върху гърдите си и видът на кървящата китка сякаш го удари в каменна стена.

– Аз… аз трябва да се превържа – каза тя и той кимна в мълчаливо съгласие.

Нямаше магазини, нямаше таверни, в които да се подслонят. Само тъмен вход на една жилищна сграда, но вратата беше с решетка. Ариус потропа, но никой не отвори. Вятърът се усилваше и носеше прах на талази и той видя проблясъците на светкавици отвъд далечния край на Колизеума. Търсеше думи – каквито и да е думи:

– Господарката ти… Ще се ядоса ли?

Теа го погледна с празен поглед.

– О! Да. Но… няма значение, свикнала съм.

Ръката му се докосна до нейната, когато минаваха през тясната врата на преддверието. И двамата се отдръпнаха. Тя се наведе, за да подпъхне скъсаната каишка на сандала. Туниката прилепна и очерта кръшното тяло; той видя изящната извивка на талията , на гърба … Извърна се на другата страна.

С ъгълчето на окото си видя как ръцете чевръсто отпориха лента от долната част на туниката и я увиха около кървящата китка. Тя я завърза прилежно с панделката, която придържаше косата и дългата плитка се свлече и разплете на гърба . Разтърси глава и тъмната коса се спусна до талията и като завеса скри лицето . През тази завеса от коса той видя да се очертава профилът , правият нос, устата. Посегна към нея. В главата си чу глас, твърде тих и умолителен, за да бъде този на демона: Не я наранявай.

Той докосна краищата на косата с пръсти. Тъмните кичури бяха като копринени в дланта му и миришеха на приближаващия дъжд. Напълни шепата си с коса и я доближи до устните си.

Тя се обърна, очите проблясваха с предпазлив и безнадежден глад, и вледеняващи спомени нахлуха в съзнанието му: на арената винаги, когато беше притискал тялото си към друго, съпротивляващо се тяло – изходът винаги беше гореща струя кръв и чезнещ живот. Амазонката умря отново в очите му, като се превърна в Теа, и в този момент той почти каза да се маха, и то бързо, преди да е убил и нея… Но тогава тя се наведе напред, за да допре бузата си до шията му и да целуне пулсиращото място под ухото му – и арената изчезна, и отнесе със себе си всичката кръв! Ръката му се преплете страстно с нейната; почувства как костите пукат в прегръдката му и трябваше да си напомни да бъде нежен. Никога през живота си не се беше отнасял нежно към някого. Прокара палец по устните , а после и уста, почувства как устните се отварят под неговите и изблик на радост разтърси цялото му тяло.

Притиснати към стената, те се свлякоха долу, наметалото му омекотяваше каменната настилка под нея, а ръцете се вплетоха в косата му, когато той неумело прилепи тялото си до нейното. Целуна вдлъбнатината на шията , ръцете му проследиха дъгата на гъвкавия гръб и продължиха по меката извивка на гърдата , и нещо се надигна в гърлото му, нещо толкова непознато, че му отне известно време да го разпознае – щастие… Кожата беше топла и сладка и той не искаше никога вече да докосне дръжката на меч.