Господарката на Рим
Шрифт:
– Господарке?
– Реших да взема Ирис вместо теб. Тя може да ми оправя косата и да ми носи закуска, а ти ще останеш тук и ще вършиш някои дребни неща за мен. Нека просто да кажем, че искам да се уверя, че Ариус няма да ме забрави. – Усмихнах се сладко. Дългото конско лице на Теа остана безизразно. И това лице ще видя да се пропуква, някой ден. – Няма да имаш нищо против пак да го видиш, нали, Теа? Съвсем не, струва ми се. И вече можеш да вървиш зад мен!
– Струвам скъпо – каза тя, вместо да се представи. – Но за теб ще е безплатно.
Той разпозна русите къдрици, нежното гримирано лице, прозрачната лимоненожълта туника. Лаелия, една от най-елитните куртизанки в града.
– Как влезе тук?
– Твоят ланист ми показа стаята ти – тя кацна до него на леглото и го удостои с блестяща усмивка. – Харесвам гладиаторите.
Той се отдръпна до ръба на леглото, когато тя прокара меката си ръка по неговата.
– Драга...
– Наричай ме Лаелия – тя се облегна върху него, едната ръка описа кръгче върху коляното му. – Струва ми се, че си нервен, Варварино. Никога ли не си спал с жена като мен?
Никога не беше спал с каквато и да е жена. Пред други очи – по-тъмни, може би и по-кротки – щеше да го признае. Но не и на тези сини очи, блестящи от възбуда.
– И така, кажи ми – тя плъзна едното си коляно върху неговото и започна да прокарва ходилото си нагоре по крака му. – Как правят любов варварите?
Да правят любов! Откъде можеше да знае, като беше търкалял камъни в римските мини от тринайсетгодишна възраст? Беше виждал как го правят римляните – те се смееха, задъхваха се и насилваха, докато другарите им ги окуражаваха с ножове, опрени в гърлото на жената. Достатъчно често го беше виждал. Да, знаеше как го правят римляните.
Само веднъж беше опитал с жена. Проститутка в мините, когато беше на петнайсет. Беше я разранил. Не бе нарочно, но тя избяга. Не беше опитвал отново.
Всеки мускул от тялото му се сви и стегна, когато една напарфюмирана, изчервена уста се впи в неговата.
Спри, казваше си сам на себе си. Но ръцете му я сграбчиха за раменете.
– Направи ми синини – тя го погледна с усмихнати, полуразтворени устни и блестящи зъби. – Харесва ти да е грубо, нали?
Той се изправи, толкова бързо, че тя падна на пода. Хвана я за китките и я изправи.
"Нарани я", шепнеше демонът. "Така правят мъжете".
Изхвърли я навън, преди тя да успее да протестира, и затвори вратата с ритник. Свлече се до стената и прокара пръсти през косата си. От другата страна на вратата се чу поток от остри ругатни. Затвори очи и хвана главата си с ръце. Чакаше мускулите му да спрат да треперят. Чакаше кръвта му да спре да бучи. Чакаше шепотът на демона да затихне до просто, ясно, лесно убийство.
С убиването можеше да се справи. Убиването беше лесно.
Господарката ми и баща тръгнаха на следващата сутрин сред суматоха от каляски, роби и сребристи носилки, а аз бях свободна. Свободна! Юлското слънце направи загар на кожата ми до златистокафяво, прахта се вдигаше от улиците и затлачваше дробовете ми, знойните нощи предизвикваха обичайните ми кошмари, но бях свободна! Нямаше я Лепида, която да разхлаждам с ветрила и кърпички, нито острите, като жило на пчела, нейни забележки. Нямаше го Полий с влажните му ръце в тъмните коридорчета. Нямаше работа за вършене, тъй като взискателният иконом спря да следи кога започвахме и кога свършвахме работа и се оттегли в цирка, за да гледа по цял ден надбягванията с колесници. Мъжете роби отиваха в таверните, прислужниците се измъкваха, за да се срещат с любовниците си, и това никого не интересуваше.
Аз излизах да се разхождам вечер, когато пурпурният здрач охлаждаше въздуха, сядах на горещите крайъгълни камъни, за да слушам уличните музиканти, и се сбогувах с малкото монети, които имах, за да им се отплатя за удоволствието, което ми доставяха. Веднъж дори се промъкнах в Театър Марцелус, за да чуя как една известна актриса изпълнява цикъл от гръцки песни, опитвайки се да запомня всяко нейно изящно движение, за да мога да го упражнявам в изгорените от слънцето градини на Полий. В мислите си можех да видя майка си, която се усмихваше, докато казваше: "Какъв хубав глас ще имаш, когато пораснеш". И тогава ме обхващаше униние и доста често се промъквах обратно в къщата при моя син съд с фриза с нимфи по ръба, защото майка ми не беше вече тук, за да ми пее приспивни песни, а с течение на годините това се бе превърнало в моя вина.
Видях Ариус Варварина, разбира се. Неговият ланист го излагаше на показ из целия град като първокласен жребец: влачеше го в театъра да гледа комедиите, на Марсово поле, където всички ходеха, за да видят и да бъдат видени, в Циркус Максимус, за да гледа състезанията с колесници. Където и да се появеше, се надигаше шепот на сладникав страх, почтително отдръпване, а след това жужене от догадки.
– Няма да оцелее при следващия двубой – подсмихваха се хората в таверните. – Това, че победи Белерофон, беше чиста случайност.
– Ами амазонките? – разгорещено отвръщаха на удара почитателите му.
– Всеки може да победи група жени!
– Не, страхотен е! Само чакай да видиш игрите Романии през септември!
Споровете продължаваха, макар че той пренебрегваше почитателите си, сякаш бяха сенки, и пиеше сам в таверните, независимо че имаше хиляди хора, които с удоволствие биха му правили компания.
Лицето му започна да се появява навсякъде, зле нарисувано по стените на дървените постройки около Колизеума. Грубо надраскани с тебешир надписи посрещаха погледа ми по стените покрай алеите: "Ариус Варварина кара всички момичета да въздишат"! Продавачите предлагаха крещящи портрети, закачени на безвкусни панделки. Таверните го черпеха с вино и курвите му предлагаха безплатно от времето си. Ариус, роб и варварин, мъж, който щеше да бъде накълцан на парчета и даден за храна на лъвовете, когато загинеше, вместо да отиде при боговете си в подобаваща гробница. Стоеше по-ниско от помията в канавките, но беше толкова важен: боевете му щяха да усмирят тълпите, когато започнеха да надават вой срещу твърде високите императорски данъци, присъствието му щеше да буди вълнение сред най-отегчените патриции на вечерните пиршества и да държи съзнанието им далеч от кроежи и заговори; епилептиците щяха да си купуват шишенца с негова кръв, за да лекуват пристъпите си, а младоженките щяха да се бият помежду си за някое от неговите копия, с което да разделят косата си в сватбения ден и така да си осигурят щастлив брак.
Всичко това щеше да изчезне за една нощ, разбира се, ако загубеше следващия си двубой. И аз се чудех колко дълго ще издържи.
– Диваците никога не оцеляват дълго – каза критично един легионер, като тропна по масата с каната вино в таверната, където бях отишла да пея. – Варварина е точно като всички онези мъже от дивите племена, на които се натъкнах в Британия – хвърлят твърде много усилия във всеки удар. Диваците винаги падат накрая, защото губят здравия си разум.
Съвсем правилно, помислих си аз. Мъжете, които искат да умрат, обикновено го постигат, а гладиаторите получават усмивката на Фортуна само по неин каприз. Но гледах как Ариус крачеше през Форума, виждах ледената сдържаност в изпънатите му рамене, желязната хватка на ръцете му, сплетени зад гърба, ожесточения студен поглед, отправен към ланиста, който се клатушкаше до него самодоволен и облян в пот. Тънка коричка лед, покрила неговата свирепост – това беше силна комбинация и привържениците му изпадаха в същински делириум. Ледът никога не се пропука, но историите продължаваха настойчиво да разказват за мъжете, които е убил в улични свади, за таверните, които е изпотрошил в пиянската си ярост, за другарите му бойци, които е съсякъл по време на упражненията, а жадните тълпи ежедневно се скупчваха пред двора за тренировки на улица "Марс" с надеждата да видят всичко това с очите си.