Господарката на Рим
Шрифт:
Нещастен въпреки такава слава? Кой би го повярвал?!
Глава трета
Красотата е дар от съдбата – всеки път, когато погледнех в огледалото, знаех, че Фортуна ме обича.
Облякох се грижливо: бледолилава коприна, за да изпъкне черната ми коса; камък аметист на всяка ръка, за да се откроят нежните ми пръсти; наниз от аметист на сребърна верижка, подчертаващ дългата ми шия. Очарователно! И тогава трябваше да съсипя ефекта с отвратителната кафява наметка отгоре и с тази Теа с изпито лице и празни очи, която се влачеше след мен.
– Няма да нося това!
Сбърчих нос, като видях коша, който ми подаваше.
– Робините носят кошове, когато отиват към Форума [8] , господарке.
Взех го нацупено, като отново се погледнах в огледалото. Поне никой нямаше да разпознае красивата Лепида Полиа, когато се появеше тайно в гладиаторските казарми.
– Върви отзад! – изсъсках на Теа, когато тя понечи да застане до мен.
– Робините на път към Форума не вървят една след друга – каза Теа невъзмутимо. – Вървят по две.
8
Форум – пазарен площад, пазар. Римският Форум (Форум Магнум или само Форум) – площад в центъра на Древния Рим. Първо е бил пазар, по-късно е включвал и място за народни събирания, после и за заседания на Сената; имал е политически функции. – Б.ред.
Тази непохватна мургава повлекана никога не се усмихваше, но аз все пак винаги усещах, че вътрешно се подсмива. Подсмръкнах и забързах напред, далеч от скъпите, красиви мраморни вили, към занемарените квартали на края на Субура [9] , където бяха гладиаторските школи.
Дори и топъл пролетен ден не можеше да накара улица "Марс" да изглежда хубава.
Напарфюмирано момче роб се опита да ме остави да чакам в преддверието, но аз направих жест на Теа, тя му подхвърли медна монета и веднага ме пуснаха да вляза. Никой не може да кара Лепида Полиа да чака. Въведоха ме в тясна стая с писалище, а зад него седеше дебелият ланист, когото сварих по средата на цяла тирада.
9
Субура – плебейски квартал в Рим. – Б.ред.
– … малтретираш почитателите си! Мяташ бокали за вино по влиятелни поддръжници, и то когато те молят за кичур от косата ти за спомен! Или изхвърляш пияни млади патриции в Тибър, когато те предизвикат на двубой!
Ариус седеше на пейка с кана вино в едната ръка, отметнал главата си назад. Той отпи глътка със затворени очи, а аз затаих дъх при вида на ръцете му. Груби, кафяви, мускулести, покрити с белези. Галий все още не ме беше забелязал.
– Не съм склонен да ти разреша сам да загубиш главата си, скъпо момче! Малко собствени пари, може би. Привилегията да се разхождаш вечер. Но само ако се държиш подобаващо, а ?– Прокашлях се. Галий ми хвърли раздразнителен поглед.
– С подарък ли са те изпратили, момиче? Сложи го там.
– Аз съм Лепида Полиа – свалих назад качулката си с жест, който разкриваше пръстените ми. – И може би наистина съм дошла с подарък… Ще видим!
Погледнах крадешком към Варварина, но той отпи още една глътка вино, без да ме погледне. Твърде замаян бе, разбира се. Галий веднага скочи на крака, наведе се над ръката ми, предложи ми стол и направи жест към едно момче роб да вземе наметката ми. Погледът му зашари зад нас, като явно търсеше баща ми, а след това отново се спря върху мен с още по-голям интерес.
– Тук е ужасяващо горещо. Ветрилото ми, Теа!
Аз потърках челото си и Теа се приближи, за да ми подаде ветрилото от паунови пера. Сега Варварина ме гледаше, не изпускаше нищо от поглед, дори и Теа, която се върна обратно в ъгъла.
Наведох се грациозно, като леко отметнах пблата [10] си, така че той да може да се възхити на белите ми рамене.
– Няма ли да ми кажеш "добро утро",Варварино?
Галий го смушка с лакът. Ариус сви рамене.
– Добро утро.
10
Пбла – дълъг плащ, който се носи над столата. – Б.ред.
– Виждам, че сте имали и други посетители. – Огледах се из стаята за подаръците, изпратени от заслепените от любов почитатели: сребърна чиния, наметка от ирландска вълна, кожен колан за меч. – Баща ми изпраща фалернско вино. Забелязах на приема, че го оценяваш. Имаш изискано небце за варварин!
– Виното си е вино – каза Ариус, когато Галий отново го сръчка.
Направих нежен жест, за да се видят гривните ми.
– Както и да е, дойдох да се сбогуваме. Утре тръгвам за Тиволи. Разбрах, че ти така или иначе няма да се биеш отново до есента, така че спокойно мога да се измъкна от жегите.
– Със сигурност – съгласи се Галий, като ми подаде чиния със захаросани круши. – Няма смисъл да прахосвам изявите на Варварина за летните игри, нали? Незначителни малки празненства, когато императора го няма. Виж, игрите Романии през септември, това е вече друго нещо
– Със сигурност – метнах едно, две, три малки резенчета захаросани круши в устата си. – Искаш ли да ти уредя почетно място в игрите Романии, Варварино?
Галий го смушка. Ариус ме погледна, без да мига, и аз почувствах леко вълнение. Какво гранитно лице! Някой ден ще го видя да се пропуква.
– Разбира се, че би искал, драга Лепида! – деликатно се намеси Галий. – Колко мило!
Едва успявах да му хвърлям по някой поглед. Ариус скръсти загорелите си от слънцето ръце на гърдите си и аз си ги представих увити около мен. Дали би ме наранил? Сигурна съм, че да.
– Благодаря – измърморих аз към Галий. – Разбира се, ако някога поиска да ми благодари, ще трябва да изпрати съобщение в къщата на баща ми в Тиволи. Теа, наметката ми!
Теа се приближи. Дали и тя не гледаше ръцете му, представяйки си ги увити около тялото ? Мисля, че да. Хвърлих към Ариус последна ослепителна усмивка и си тръгнах. Галий отново го сгълча, още преди вратата да се затвори.
– … тя върти баща си на малкото си пръстче, така че бъди мил следващия път, когато...
Усмихнах се, излизайки навън под пролетното слънце.
– Отлично! – казах аз. – Жалко, че заминаваме за Тиволи, но може би така е по-добре. Галий няма да го пусне да се бие в летните игри… Така императорът и всички останали ще копнеят за него до есента. Точно както и той ще копнее за мен!
– Да, господарке.
– Той ме иска, знаеш ли… – мислех си аз за онзи хладен поглед. – Не че каза нещо, но никога преди не е разговарял с истинска матрона, нали? Само с курви и робини, като тебе. И между другото… – подхвърлих, докато пресичахме Форума на път към бащината ми къща и ловко заобикаляхме викащите амбулантни търговци с дървените им подноси. – Няма да те взема с мен в Тиволи.