Господарката на Рим
Шрифт:
Полий продължаваше да си говори за това колко умно било от негова страна да купи двайсет тигъра от Индия, когато се наложи носилката рязко да отбие встрани. Огромна каляска, обкована с желязо и заключена с катинар, блокираше пътя, а до нея – носилка, която държаха шестима златокоси гърци. Докато гледахме, портата с решетки като на затвор се отвори и от там, марширувайки, излязоха група мъже. Броните им проблясваха изпод пурпурните наметала, докато се качваха в каляската, а лицата им под шлемовете оставаха мрачни. Гладиатори на път към Колизеума.
– Бойците на Галий. – Полий дръпна пердето, за да вижда по-добре, но се намръщи. – Третокласни, всичките. И все пак са добра стръв за лъвовете. Както и самият Галий, мен ако питате. В носилката е той.
Дебел мъж с бретон от мазни къдрици, падащи върху челото му, се наведе навън през оранжевите копринени завеси, за да се провикне през портата.
– Бавиш ни, скъпо момче.
През портата на школата на Галий излезе едър мъж с червеникава коса, гал или британец. Той носеше тежки железни брони на краката си, зелена препаска и абсурден шлем със зелени пера. Предпазен наръкавник покриваше ръката му, кожени каиши опасваха незащитените му гърди и покрития с белези гръб. Лицето му беше непроницаемо като гранит – и аз го познах.
Робът. Онзи, който се би в игрите по случай възкачването на императора преди месеци. Спомням си, че дори се просълзих за него, също както се просълзих за лъвовете, когато паднаха на арената с копия, забити в мускулестите им гърди. Бях си помислила, че е мъртъв. Дори и след като императорът го бе помилвал, се наложи да го извлекат навън с куки, както правеха с мъртвите лъвове. Но той не беше мъртъв. Беше се върнал като гладиатор.
– Побързай, Ариус – нетърпеливо извика ланистът от носилката си. – Задръстваме пътя.
Той се подпря на каляската и скочи вътре. Ариус. Значи това беше името му.
За първи път закопнях да гледам игрите.
Подземните нива на Колизеума бучаха като тръбите на водопровод. Робите се щураха през осветените с факли коридори, някои с камъни за точене на оръжията, други с остри прътове, с които да мушкат животните, за да ги настървят, преди да ги пуснат на арената, някои с големи гребла, за да извличат мъртвите. В далечината се чу рев на лъв или може би на умиращ човек.
– Основната битка е в два – изджавка един разпоредител към Галий вместо поздрав, като оглеждаше гладиаторите. – Дръж ги настрана дотогава. Кой е Британеца? Той е на ред веднага щом тигрите приключат с онези затворници.
Няколко изсъскани думи от Галий и Ариус се озова в тъмен коридор. Пролетната топлина никога не проникваше в недрата на Колизеума; коридорите бяха усойни и студени. От земята се издигаше фин прах, вдигнат от вибрациите, които предизвикваше публиката с ликуването си.
С макара изтеглиха Ариус на горните нива; един роб го отведе до портата и припряно бутна в ръцете му меч и тежък щит.
– Късмет, гладиаторе!
Ариус зачака, като прокарваше пръст нагоре-надолу по острието на меча си. В мрака видя очертанията на дървен меч.
Аплодисментите стихнаха. Той долови неясно гласа на говорителя на игрите.
– А сега… свирепостта на Британия… довели сме ви… Ариус Варварина… в ролята на.. Механизмът за задвижване на тежката врата издрънча и тя започна да се издига. Ослепителна светлина заля коридора.
– АХИЛЕС, НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ВОЙН НА СВЕТА!
Овациите го блъснаха като стена, докато крачеше към светлината. Петдесет хиляди гласа крещяха името му. Неясни очертания на ярки копринени туники и бели тоги, бледи кръгове на лицата и черни кръгове на зейналите усти на фона на поразително синьото небе. Никога през живота си не беше виждал толкова много хора.
Усети се, че гледа втренчено пред себе си, и с трясък свали забралото си. Нямаше нужда да разбира кой беше Ахилес, нито каква роля щеше да играе. Убиването си беше убиване.
Демонът радостно се разви от спиралата си в гърдите му.
Гласът на говорителя прозвуча отново, за да укроти овациите.
– А сега – достойни противници на могъщия герой Ахилес. Портата в другия край на арената издрънча. Ариус захвърли плаща от раменете си и вдигна меча, като се приведе и зае поза за битка.
– ЦАРИЦАТА НА АМАЗОНКИТЕ И НЕЙНИТЕ МОМИЧЕТА ВОЙНИ!
Острието на Ариус потрепна.
Жени. Пет жени. В покрити с пера златни шлемове и щитове във формата на полумесец, със златни гривни на глезените. С голи гърди, за да може публиката да утоли похотливия си взор. Тънки блестящи саби, вдигнати високо. Устни, стиснати в мрачно изражение.
Яростта на демона се изпари. Остави го студен и треперещ. Върхът на меча му се сведе надолу и докосна пясъка.
Водачката им, покрита с червени пера, нададе остър писък и се спусна към него.
– Ох, проклет да съм… – изръмжа той и вдигна меча си.
Подхвана ги една по една. Първо най-дребната. На не повече от четиринайсет. Тя се опитваше да го прободе повече с отчаяние, отколкото с умение. Уби я бързо. После тъмнокосата с родилен белег на рамото. Той изби сабята от ръката и извърна очи щом я съсече. Всеки удар траеше векове.
Бавно, изключително забавено, като в сън, той видя как водачката им се изправи и извика, опитвайки се да ги събере. Тя знаеше какво прави. Ако бяха нападнали заедно може би щяха да успеят да го повалят. Но те изпаднаха в паника и се разпръснаха. И за най-голяма и бурна радост на тълпата, той се спусна след тях и ги съсече една по една.
Просто се опита да го направи бързо.
Водачката с дръзки алени пера – тя беше последна. Добре се съпротивляваше, задържаше меча му отново и отново с тънкия си щит. Сабята беше лека като вейка, когато се кръстосваше с неговия меч. Очите изглеждаха огромни и диви през процепа на забралото.
Той изби сабята от ръката и притисна шипа на щита си към голите гърди. Вратът се изви в агония. Тя се сви на пясъка като пречупена глинена фигурка.
Не беше мъртва. Още не. Просто се давеше в собствената си кръв, с изпотрошения си гръден кош се опитваше да поеме въздух. Той уморено пристъпи напред, за да пререже гърлото .