Господарката на Рим
Шрифт:
– А ти?
– Бях на тринайсет, а и глупав. Останах да бдя над телата на братята си, вместо да изтичам да предупредя баща ни. Мислех се за Версенжеторикс Непобедимия. Римляните ме плениха, разбира се. Баща ми беше убит. Селото – изгорено. Останалите от нас – продадени.
Пушекът, кръвта, писъците на жените. Тринайсетгодишното момче, което грабва меч, твърде тежък за него, и се впуска срещу враговете си.
Глупаво момче. Ариус отвърна поглед от спомена.
– И после?
Той почти беше забравил Теа.
– Мините за каменна сол. Бях едър за възрастта си; пратиха ме на солните мини в Триновантия. После в Галия. Продължавах да създавам неприятности, продължаваха да ме продават. После – каменната кариера. Това е славното минало на Варварина.
Главата му беше пълна с мъгла. Искаше още вино. Тя не каза нищо и той беше благодарен за това. Като чу тихото дишане, погледна към нея. Купата в скута се беше наклонила, лъскав диск в мрака.
– Защо? – попита простичко той.
Дълги мигове си мислеше, че тя няма да отговори. И тогава:
– Чувал ли си за Масада?
– Не.
– Това е крепост, издигната на високо плато в Иудея. Една гореща, суха страна, която се нажежава под лъчите на слънцето като желязна паница. Там се родих. Преди петнайсет години.
Петнайсет. Звучеше като по-голяма.
– Масада беше пълна с евреи, които отказваха да се предадат. Римляните решиха да ни унищожат, но не успяха. Не и преди да решат да издигнат платформа до върха. Те използваха роби евреи за строежа и затова ние не можехме да хвърляме камъни отгоре, нито да изливаме катран. На робите им отне шест месеца да построят платформата, а после римляните качиха стенобойна машина, за да срутят портите.
– Ти помниш ли го?
– Не много. Бях прекалено малка. Спомням си как надничах над прашните каменни стени, за да гледам как малките въоръжени човечета се трупат наоколо като мравки… Спомням си, че бях щастлива. Сглобих фактите по-късно от нещата, които се говореха.
– Какво стана после?
– Тази част… тази част я помня. Помня я ясно. Гореща нощ. Толкова гореща нощ. Като днешната. Оттогава ненавиждам горещите нощи. Баща ми тихичко си говореше с другите мъже. Майка ми изглеждаше покрусена. Дори сестра ми Юдит се тревожеше – тя беше на четиринайсет, достатъчно голяма, че да се тревожи. Аз бях едва на шест. Още си играех с кукли. – Профилът бе съвсем неподвижен. – Тази вечер татко се прибра. Говори си дълго с мама, в спалнята, на затворена врата. Той излезе сам и дръпна Юдит настрана. Влязох в спалнята и видях майка си на пода с прерязано гърло. Изтичах навън с писъци. Точно навреме, за да видя как Юдит се прободе с нож, докато татко беше покрил очите си. След това той се обърна и ме погледна, каза ми да бъда добро момиче и да дойда да го прегърна, но когато видях, че държи нож в ръката си, избягах. Изтичах в съседната къща, където живееше приятелката ми Хадаса, но и там беше същото. Всички се бяха проболи с нож. Едно и също навсякъде, във всяка къща в Масада. Така, когато римляните нахлуха със сила на следващия ден, откриха крепост, пълна с мъртви евреи – и едно шестгодишно момиченце, седнало в стая, пълна с трупове, което чакаше семейството му да се събуди.
– Ти… ти си останала единствена?
– Още няколко май оживяха. Не си спомням добре Гърлото му се сви.
– Защо?
– По-добре беше да си мъртъв, отколкото жив, когато римляните идват с гръм и трясък и размахват мечовете си! По-добре да им оставим хиляди трупове, отколкото хиляди пленени бунтовници, които, оковани във вериги, да минат на показ пред императора им! По-добре мъртъв, отколкото роб! Така били решили всички, а после се прибрали по домовете си и се самоубили.
– Ами ти?
– Купи ме един гръцки търговец. Той ми даде името Теа, научи ме да пиша и да чета. Беше мил, наистина. Повечето ми господари бяха мили. Не е бил толкова лош животът ми – говореше тя с монотонен глас.
– Ами кръвта? – той погледна към синята купа.
– Моят народ има една поговорка… – каза тя с лекота. – "Око за око, зъб за зъб",и кръв за кръв, защото трябваше да умра с всички останали; трябваше да съм храбра като сестра си и да умра от ножа, но избягах като страхливка и оттогава заплащам с кръвта си. Има ли някакво останало вино?
– Не.
– Жалко. – Тя се изправи, подпирайки се на стената. Като жрица, носеща жертва, вдигна съда и отвори вратата. Ариус, с малко нестабилна крачка, тръгна след нея. Тя коленичи до храст камелии и изля купата върху пръстта. Той стоеше отстрани сконфузено, леко разкрачен за равновесие.
– Готово.
Стана твърде рязко, олюля се, а той я хвана за рамото, преди да падне. На светлините от далечните лампи видя, че е висока, главата стигаше до нивото на очите му, бе крехка като кошута. Ръката му усещаше острото рамо.
– Късмет утре! – усмихна му се тя. – Ще те гледам.
Очите бяха черни, твърде разширени. Той ги бе виждал и преди – тези очи. Същият храбър безнадежден поглед – при амазонката, която беше разсякъл на арената. Една вена се изду на врата му.
– Внимавай!
– Лека нощ – каза той сурово и си тръгна.
На следващия ден, когато всичко изглеждаше твърде светло и сияйно, за да може човек да повярва, че предишната нощ изобщо я е имало, аз гледах как Ариус убива Белерофон.
Беше брутално, да си изповръщаш червата, и наистина незабравимо. Той излезе незабележимо, засенчен от перченето на Белерофон, от контешката му елегантност и тогава се впусна в такава свирепа атака, че коленете ми се подкосиха и се строполих на пясъка. Всички видяхме как гадната усмивка на Белерофон се стопява, видяхме го как започна да се съпротивлява с всичките си сили, видяхме как грациозността му на танцьор изчезна, за да разкрие едно неподправено отчаяние, но то не беше достатъчно. Той потрепери, падна и загина от меча на Ариус.
Колизеумът беше изправен на крака, тропаха за него, точно както едва предходната седмица бяха тропали за Белерофон. Пищяха, крещяха, плачеха, изтръгваха злато от пръстите си и сребро от кесиите си, за да засипят с него самотната фигура на пясъка. Мъже отронваха сълзи от очите си и го превъзнасяха, че той е богът на войната, слязъл на земята, за да се смеси с хората. Жени раздираха дрехите си, за да разголят гърдите си, и се кълняха, че винаги ще го обичат. От императорската ложа императорът кимаше одобрително. Ариус захвърли меча си на пясъка, а те крещяха за любовта си към него.