Господарката на Рим

Куин Кейт

– Той ми отряза от ухото

– Ооо, спри да хленчиш! Отивай да те превържат. – Очите на Галий не се откъсваха от Ариус. – Не се забърквай в неприятности, а аз ще ти осигуря по-голям двубой следващия път. Нещо наистина величествено, за да завършиш пролетния сезон. После идват летните тренировки. Ариус взе друга кана с вино. Погледът му не се поместваше от ланиста, той отпи голяма глътка и я изплю между обутите в скъпи обувки крака на Галий. След това се обърна и гордо закрачи към голата си килия. Всички се напрегнаха в очакване на звучен трясък, но вратата се затвори с тихо щракване.

 Теа

 Юни. Хубав месец на някои места –

сини небеса, нежна топлина, разцъфнали цветя. Не чак толкова хубав в Рим, където слънцето падаше тежко като месингова монета и плискаше локви от мараня във въздуха. Омразен, нажежен юни. Нощите ми пращаха такива сънища, които биха изплашили и духовете в гробищата.

Градът беше залят от последната вълна на трескава радост, тъй като заможните граждани се подготвяха да потеглят към прохладните си летни вили. Игрите Матралии бяха очаквани със затаен дъх, една екстравагантност от кръв и вълнение, която щеше да закрие сезона, и патриции, политици, колесничари, куртизанки и плебеи обсъждаха еднакво оживено новината: в кулминацията на празненствата великият Белерофон щеше да се бие срещу изгряващия новодошъл гладиатор. Някакъв си британец, наречен Ариус, на когото тълпата вече бе дала прозвището Варварина.

– Всичко това е моя заслуга – перчеше се Лепида. – Аз убедих татко да ги сложи един срещу друг. Залозите вървят пет към едно за Ариус.

– Оптимистично – дръзнах да кажа аз.

– Знам – съгласи се господарката ми. – Няма ли да е забавно да наблюдаваме как Варварина загива храбро? Чудя се дали татко не би могъл да обмисли идеята да станем домакини на вечерен прием за всички гладиатори предишната вечер.– Таткото наистина щеше да го обмисли. Особено след като дъщеря му обяснеше, че всеки прием с Ариус и Белерофон като атракция със сигурност би привлякъл много гости от най-висок ранг.

– И аз ще дойда – заключи Лепида, подмятайки синкавочерните си пръстени. – Ще бъда точно до теб, татко, така ще можеш да ме защитиш, ако нещата, така да се каже, загрубеят. – Усмихна се, разкривайки трапчинките си. – Знам, че ще бъде дива тълпа, но Емилиус Гракх може да е там и Юлий Сулпиций – много важни семейства! Кой знае? Може би някой от тях ще поиска ръката ми и тогава няма да трябва да се омъжвам за скучния стар Маркус Норбан и тогава и двамата ще бъдем щастливи. Моля те!

Цялото домакинство беше хвърлено в бесни приготовления. Готвачът остана буден до малките часове на нощта, за да приготвя меню, достойно да бъде поднесено на очакваните гости патриции, както и на гладиаторите, за които вероятно щеше да е последното ястие. Инкрустираните със сребро лектуси [5] бяха украсени с пищно надиплени покривки и масите бяха накичени с гирлянди от цветя, на които съвсем не им беше сезонът; така всеки гост от най-благородния патриций до най-нисшия от гладиаторите трябваше да види изобилието.

5

Лектус – вид римско канапе, на което са се хранили излегнати. – Б. Ред.

Твърде голямо изобилие, можех да им кажа; твърде много цветя и орнаменти и роби на показ, за да са проява на добър вкус, но кой ли ме пита. Когато нощта най-накрая падна, краката ми бяха разранени, а бузите ми горяха от шамари, докато най-сетне Лепида обяви, че е относително удовлетворена от външността си.

– Не е зле – тя направи поклон, изви глава пред полирано стоманено огледало. – Даже съвсем не е зле!

Сапфиреносиня коприна беше надиплена с голямо усърдие на пищното тяло, поклащането

на бедрата караше камбанките около глезените да звънтят, перлите проблясваха на ушите и шията , устата беше обагрена в съблазнително червено. Аз пригладих грубата си кафява вълнена туника.

– Няма да ми трябваш повече тази вечер, Теа – каза, докато нагласяваше филигранната гривна. – Не мога да позволя опърпано същество като тебе да се размотава край всички тези лъскави хора; ще им убиеш апетита за вечеря. Но първо оправи тази бъркотия!

– Да, господарке Аз обаче оставих дрехите там, където си лежаха. Мислех си за моя син съд и за тиха стая някъде далеч от глъчката от гласовете, която вече се разнасяше от триклиниума [6] .

***

6

Триклиниум (триклиний) – зала за пиршества. – Б.ред.

И въпреки предупреждението на Лепида аз крадливо хвърлих един бегъл поглед към триклиниума иззад обкованата с желязо дървена врата.

Доста по-добра сбирщина от тази, която обикновено посещаваше приемите на Полий: един или двама сенатори, личната управителка на двореца на император Домициан – Лолия Корнелия, която организираше най-прочутите вечерни приеми и бе братовчедка на императрицата. Те се бяха разположили удобно сред цветята и възглавничките, облечени в ярките си копринени столи.

Единствената груба нотка в тази грациозна компания беше присъствието на покритите с белези мускулести гладиатори – тъмни вълнени дрехи сред копринените, проста реч сред изтънчените, лешояди сред пауните. А на пауните така им харесваше. Утре тези мъже с власт щяха да присвият презрително устните си при вида на гладиаторите; днес щяха да бъдат сърдечни и да потупват едрите, покрити с белези рамене с отрупаните си с пръстени ръце. Утре тези елегантни матрони щяха да придръпват полите си настрани, за да не се докоснат до някой боец, когото можеха да срещнат случайно на улицата; днес те щяха да им се умилкват, дори да флиртуват с тях. Защо не? Утре тези мъже вероятно щяха да са мъртви. На почетния лектус, където всички можеха да ги виждат, седяха Ариус и Белерофон.

– О, да, Варварина… – беше казал вяло Белерофон, когато ги представиха един на друг и протегна ръката си с маникюр. Ариус просто я зяпна, докато той не я отдръпна назад. – Колко странно – подшушна Белерофон на една кикотеща се патрицианка от другата му страна. – Човек би допуснал, че той може да говори!

Докато седяха един до друг, те продължаваха напълно да се пренебрегват взаимно.

Едва ли някой можеше да се въздържи да не направи сравнение между тях. Белерофон – усмихнат, пускаше шеги, Ариус – навъсен, се чувстваше неловко. Белерофон изтънчено опитваше по малко парченце от всяко ястие, Ариус се тъпчеше с всичката храна, която сервираха пред него. Белерофон – леко полегнал върху копринените възглавнички, сякаш за това беше роден, Ариус – седнал сковано, като статуя. Белерофон – цивилизованият, и Ариус – варваринът.

Прикрих лицето си с наметалото и тихичко се измъкнах.

Ариус се измори от прекалено горещата стая, измори се от твърде меките възглавнички, измори се от постоянния брътвеж, но най-много се измори от момичето, което седеше до него.

– Ти си много смел да рискуваш живота си на арената ден след ден. – Тя се размърда на креслото си и един боядисан нокът се докосна до ръката му. – Страх ли те е понякога? Аз бих била ужасена.

Той си я представи стисната в челюстите на някой лъв.