Господарката на Рим
Шрифт:
– Дай ми меча! – повтори стражът. – Бавиш спектакъла!
Мъжът го погледна със стъклен поглед.
– Дай ми меча! – протегна властна ръка стражът.
Мъжът я отсече.
Стражът изкрещя. Струята кръв проблесна ярко на пладнешкото слънце. Другите войници се втурнаха към него.
Мъжът не беше държал меч повече от десет години. Твърде дълго, би казал той, за да си спомня каквото и да било. Но споменът се върна. Върна се мигновено, подклаждан от гнева – сладката тежест на дръжката в ръката му, забиването на острието в костта, яростта на черния демон, който замъгляваше погледа и нашепваше в ухото му:
– Убий ги, – каза той. – Избий ги всичките.
Посрещна първия страж с дивашки изблик на радост. Мечовете се срещнаха с тъпо стържене на метал. Той стегна всеки свой мускул, почувства как тялото му се изопва като лък и видя внезапния проблясък на страх в очите на стража, усетил силата му. Тези римляни с техните пера, лъскави ризници и с тяхната гордост – те не допускаха, че един роб може да бъде корав. С още два замаха превърна стража в купчина месо, потръпващо върху пясъка.
Още римляни, ярки петна от украсата им с пера. Следващият страж падна, гърчейки се, когато тъпото желязо преряза ахилесовите му сухожилия. Звучен крясък.
Той усещаше насладата. Прониза друга бронзова ризница. Острието се плъзна прецизно през отвора за ръката. Още един падащ щит, още един крясък.
Не е достатъчно, шепнеше гласът на демона. Не е достатъчно.
Почувства далечна болка в гърба си, когато един меч се заби дълбоко в него. Усмихна се, докато се обръщаше, и започна да нанася свирепи удари. Най-здравата плът на робите беше на гърба им, но римляните не го знаеха – тези римляни, чиито лозя се обработваха от пленени галски войни и чиито легла се стопляха от тракийски момичета с тъжни лица. Те не знаеха нищо. Той съсече стража и усети вкуса на кръвта му върху грубата си брада.
Не е достатъчно.
Небето се завъртя и пребледня, когато нещо го удари отзад по главата. Той се олюля, завъртя се, вдигна меча, почувства как цялата му ръка изтръпва, когато един пазач заби в лакътя му железния шип на щита си. Зашеметен, наблюдаваше как мечът се изплъзва от пръстите му. А когато една дръжка на меч се стовари върху черепа му, се свлече на колене и лакти. Пот покапа в очите му. Кисела, горчива. Изстена, когато се посипаха ритниците, когато черният демон в главата му се обърна сам срещу себе си като змия, която поглъща собствената си опашка. Познато усещане, което беше потискал всички тези години под камшика, окован във вериги. С меч в ръката всичко му се бе сторило толкова лесно.
Не е достатъчно. Никога не е достатъчно.
Той чу рев, заглушаващ звука от трошенето на собствените му кости. Необятен и безличен рев като бученето на бушуващо море. За пръв път обърна поглед към трибуните и ги видя: зрители, струпани ред върху ред с хиляди. Сенатори в тоги с пурпурни ръбове. Матрони в ярки копринени столи.
Жреци в белите си роби. Толкова много… Наистина ли имаше толкова много хора на този свят? Видя лицето на момче, което изскочи от първия ред – странно, различно момче в изискана тога – то крещеше с уста, пълна със смокини, и пляскаше с ръце.
Те всички пляскаха. Величествената арена отекваше от аплодисменти.
През замъглените си очи той успя да различи императорската ложа. Беше достатъчно близо, за да види русокосо момиче с бяло ужасено лице, една от племенниците на императора… Достатъчно близо, за да види императора, червендалестите му бузи, пурпурния плащ, развеселения му поглед… Достатъчно близо, за да види как императорската ръка се вдига небрежно.
Вдигната ръка в знак на милост.
Защо? – помисли си той. – Защо?
А после светът изчезна.
Същата вечер Лепида продължаваше да бъбри, докато я събличах за лягане – не за игрите, разбира се; всичката тази смърт и кръв не бе нищо ново. Баща беше споменал един сенатор, мъж, който евентуално можеше да стане неин съпруг, и това бе всичко, за което беше способна да говори.
– Сенатор Маркус Норбан, така се казва и е ужасно стар… – почти не чувах думите .
Робът с покрит с белези гръб… Британец или гал? Беше се бил така свирепо, размахваше меча си като Голиат, превъзмогвайки собствените си рани. Продължаваше да се съпротивлява и когато го бяха повалили, без да се интересува дали ще живее, или ще умре, стига да успее да завлече няколко от тях със себе си.
– Теа, внимавай с тези перли! Струват колкото три като тебе.
Бях виждала стотици роби като него, бях слугувала редом с тях и бях страняла от тях. Те пиеха твърде много, мръщеха се на господарите си и бяха бичувани заради неприятностите, които създаваха, а и вършеха минималното количество работа, с което можеха да минат. Мъже, които трябваше да бъдат избягвани в потайните кътчета на къщата, ако наблизо няма никой, който да ти помогне. Зверове. Тогава защо внезапно се разплаках, когато го събориха на арената? Не плаках, когато бях продадена на Лепида. Не плаках дори и когато наблюдавах как гладиаторите и горките зашеметени животни бяха изклани пред очите ми. Защо тогава се разплаках за един разбойник?
Дори не знаех името му.
– Всъщност не намирам император Домициан за много красив, но е трудно да се определи от разстояние, нали? – Лепида се намръщи на един счупен нокът. – Ще ми се да имахме някой изумително красив император, вместо тези апатични мъже на средна възраст.
Императорът. Защо си направи труда да спаси един полумъртъв роб? Тълпата скандираше за смъртта му точно толкова бурно, колкото беше ръкопляскала на представлението, което той направи. Защо да го спасява?
– Махай се, Теа! Не ми трябваш повече. Днес си доста глупава.
– Както желаете – казах на гръцки, като духнах пламъка на лампата .
– Ах, ти – евтина, язвителна, малка усойнице!
Тръгнах надолу по коридора, като се облягах на сенчестите колони, за да не загубя равновесие, и се опитвах да не мисля за синия съд. Не е добре да си пускаш кръв два пъти за един ден, но, ох, как ми се искаше.
– А, Теа. Ти си точно това, от което се нуждая.
Като в мъгла виждах двоен Квинт Полий, който ме викаше в спалнята на сребристото ложе. Затворих очи, като сдържах прозявката си и се надявах, че няма да заспя по средата на пухтенето и пъшкането му. От робините не се очакваше да са ентусиазирани, но се очакваше да са весели. Аз галех рамото му, докато той се напъваше върху мен. Устните му се отдръпваха назад и оголваха зъбите му, като на муле по време на… добре де, както искате го наричайте.