Господарката на Рим
Шрифт:
– Татко, може ли да ми купиш нубийски роб? – Лепида подръпна ръката на баща си. – Дори двама. Някоя хубава двойка, за да ми носят покупките, когато ходя на пазар
Следваха комичните номера. Опитомен тигър беше пуснат на арената след дузина бягащи зайци, завързани с каишки, за да ги хване един по един в челюстите си и да ги върне невредими на треньора. Доста мило, всъщност. Хареса ми, но от трибуните се чуха откъслечни викове на неодобрение. Почитателите на Колизеума не идваха за игрички; те идваха за кръв.
– Императорът – мърмореше Квинт Полий – особено тачи богинята Минерва. Построил е нов олтар в двореца си. Може би трябва да направим няколко големи публични жертвоприношения. Опитоменият тигър и дресьорът му си тръгнаха и бяха заменени от стотина бели сърни и стотина дълговрати щрауси. Те бяха пуснати да тичат из арената и застреляни един по един с лъкове отвисоко. Лепида видя някакви познати в съседната ложа и гукаше поздрави през по-голямата част от кръвопролитието.
Още борби с животни. Копиеносци срещу лъвове, срещу биволи, срещу разярени бикове. Биволите падаха зашеметени и мучащи, биковете се спускаха побеснели срещу копията, които пронизваха и разпаряха гърдите им, но лъвовете ръмжаха, дебнеха и успяха да сграбчат един копиеносец, преди да бъдат подгонени и изкормени. Такова едно забавление Люш, люш, люш.
– О, гладиаторите… – Лепида остави чинията с фурмите настрана и се изпъчи. – Хубави екземпляри, татко.
– Само най-доброто за императора! – Той погали дъщеря си по брадичката. – И за моята малка, която обича игрите! Императорът искаше истинска битка днес, не просто обикновени дуели. Нещо грандиозно и необичайно преди екзекуциите по обяд. Облечени в пурпурни плащове, гладиаторите излязоха в редица от портите и бавно се подредиха в кръг на арената, докато зрителите ликуваха. Някои вървяха наперено и гордо, някои – високомерно, без да поглеждат наляво или надясно. Хубавият тракийски войн с тризъбеца раздаваше целувки на тълпата и беше засипан с рози от обожаващите го жени. Петдесет гладиатори, разпределени по двойки, в битка на живот и смърт. Двайсет и петима щяха да си тръгнат от арената триумфално през Портата на живота. Двайсет и петима щяха да бъдат извлечени през Портата на смъртта с железни куки.
– Аве, цезаре! – изреваха те в един глас към императорската ложа. – Тези, които ще умрат, те поздравяват!
Дрънчене на наточени оръжия. Стържене на позлатени доспехи. Скърцане на множество крака по пясъка, докато се разделяха по двойки. Няколко предварителни битки с дървени мечове за начало и после императорът свали ръката си.
Остриетата се сблъскаха. Публиката се устреми напред, задържана само от мраморните перила, викаше окуражителни думи към любимците си и проклинаше несръчните. Махаха, обзалагаха се, крещяха.
Не гледай. Люш, люш, продължаваше ветрилото. Не гледай.
– Теа – каза сладко Лепида – какво мислиш за онзи германец?
Погледнах.
– Няма късмет – отвърнах аз, защото мъжът умря, стенейки, промушен от тризъбеца на противника си. От съседната ложа един сенатор с отвращение метна шепа монети.
Арената беше бушуващо море от бойци. Пясъкът вече бе напоен с кръв.
– Онзи гал там иска милост – надзърна Полий, отпивайки от чашата си с вино. – Грозна гледка, пусна щита си Игула!
Игула – "убий го". Съществуваше още и мите – "пощади го", – но това не се чуваше толкова често. Както щях да разбера, изискваше се изключителна проява на храброст, за да се трогне Колизеумът за милост. Те искаха героизъм, те искаха кръв, те искаха смърт. Не уплашени мъже. Не милост.
Доста бързо се свърши. Победителите се изправиха наперено пред императорската ложа, където той подхвърли монети на тези, които се бяха били добре. Победените лежаха свити и безмълвни на пясъка, чакайки да бъдат изтеглени от стражите на арената. Един-двама мъже все още се гърчеха в предсмъртни конвулсии, крещейки в опита да натъпчат червата си обратно в корема. Смеещи се трибуни и кискащи се момичета се обзалагаха за колко време ще умрат.
Люш, люш, люш. Ръцете ме боляха.
– Плодове, доминус?
Един роб се приближи към Полий с поднос с грозде и смокини. Лепида направи жест за още вино. Навсякъде в ложите на патрициите се виждаха небрежно облегнали се и бъбрещи хора. Горе, по високите редове, плебеите си вееха с ветрила и се оглеждаха за продавачите, които се щураха насам-натам, предлагайки хляб и бира. В ложата си императорът се бе дръпнал назад и подпрян на лакът, хвърляше зарове със стражите си. Утрото беше отлетяло неусетно. А за някои едва пълзеше.
По обяд на арената закипя работа. Мъртвите гладиатори вече бяха изнесени, петната от кръв изчистени с гребла, а сега стражите на арената изведоха една разнородна редица от оковани фигури. Роби, престъпници, затворници – всички осъдени на смърт.
– Татко, мога ли да получа още вино? Поводът е специален!
Долу на арената мъжът начело на редицата от дрипльовци започна да мига в недоумение, когато тикнаха в ръцете му тъп меч. Гледаше го втренчено, с мътен поглед, превил гръб, а стражът го насърчаваше. Той се обърна безпомощно и съсече окования мъж зад себе си. Тъпо острие; доста удари бяха нужни, за да го довърши. Аз едва чувах крясъците на мъжа от бърборенето по трибуните. Сякаш изобщо никой не обръщаше внимание на арената.
Стражите грубо дръпнаха оръжието от първия роб и предадоха меча на следващия по редицата. Жена. Тя уби мъжа, мечът бе отнет и тя беше убита на свой ред от следващия.
Погледнах нататък по веригата. Може би двайсет затворници. Стари и млади, мъже и жени, всички си приличаха по приведените рамене и тътрещите се крака. Само един стоеше изправен – едър мъж гледащ наоколо с празен поглед. Дори и от трибуните можех да видя следите от камшик, нашарили голия му гръб.
– Татко, кога ще дойде ред на Белерофон? Нямам търпение да видя какво може да направи срещу онзи тракиец. Стражите дадоха меча на мъжа с белезите. Той го повдигна за момент в окованите си ръце, завъртя го. Никакви случайни удари; уби мъжа пред себе си с единствен точен замах. Побиха ме тръпки.
Стражът посегна за меча си и големият мъж с белезите отскочи крачка назад, като държеше оръжието, насочено към стража. Стражът протегна нетърпеливо ръка и тогава всичко се обърка
– Дай го! – каза той.
Мъжът стоеше разкрачен на горещия пясък, тежко поемаше въздух с пресъхналите си дробове. Слънцето жулеше голите му рамене, той чувстваше всяка отделна песъчинка под босите си загрубели стъпала. Потта щипеше китките и глезените му под ръждивите окови на веригата. Ръцете му се бяха слели в едно с дръжката на меча.