Господарката на Рим
Шрифт:
– Името ти, момиче? – запита, когато му предложих поднос с малки сладки марципанови пастички.
– Теа, господарю.
– Гръцко име… – очите му бяха хлътнали; погледът – добронамерен, проницателен, сдържан. – Но мисля, че не си гъркиня. Произнасяш гласните твърде проточено, а и формата на очите ти е друга. От Антиохия си, може би, но по-скоро бих предположил – еврейка.
Усмихнах се в знак на съгласие, отстъпих назад и започнах да го разглеждам тайничко. Едното му рамо беше изгърбено, това нарушаваше равновесието му и го караше да куца, но почти не се забелязваше, когато не беше изправен. Седнал, той имаше хубава фигура на мъж с благороден профил на патриций и с гъста сива коса.
Горкият Маркус Норбан. Съпругата ти жив ще те изяде.
– Сенаторе! – Лепида влезе с танцуваща походка, свежа и очарователна в розовата си коприна с накити от корали около шията и китките. На петнайсет, колкото мен; по-хубава и по-самоуверена от всякога. – Подранил си. Изгаряш от нетърпение да видиш игрите ли?
– Представлението винаги предизвиква известен интерес – той се изправи и целуна ръката . – Въпреки че обикновено предпочитам библиотеката си.
– Е, трябва да промениш мнението си. Защото аз съм доста запалена по игрите.
– Дъщеря на баща си, разбирам – Маркус учтиво кимна на Полий. Бащата на Лепида с едва доловимо презрение плъзна поглед по ненакъдрената коса на Маркус, небрежно надиплената му тога и закърпената каишка на единия сандал. Той самият беше безупречен: със снежнобял лен със съвършени остри плисета и с парфюм, достатъчно тежък, че да гъделичка ноздрите. И все пак никой не би могъл да го сбърка с патриций. Нито пък Маркус Норбан с какъвто и да е друг.
– Значи наистина познаваш племенницата на императора? – попита Лепида годеника си, когато излязоха от къщата на Полий и потеглиха под априлското слънце. Сините очи се разшириха от възхищение. – Юлия?
– Да, още от дете – усмихна се Маркус. – Тя и полусестра си играеха със сина ми, когато бяха съвсем малки. Не са се срещали оттогава – Паулиний сега е с преторианците, – но аз все още известявам Юлия от време на време. Тя е много унила, откакто баща почина.
Сватбената утрин на Юлия и братовчед Гай Тит Флавий се пропука ведра и синя, докато ние отивахме да видим как двамата ще свържат ръцете си в брак на обществения олтар. Отивахме пеша, тъй като носилките нямаше да успеят да преминат през тълпата. Тласкаха ме във всички посоки – блъскащи се чираци, напористи икономи, просяци, опитващи се да плъзнат ръце за кесията ми. Един пекар с поръсена с брашно престилка тежко стъпи върху крака ми и аз залитнах.
Маркус Норбан ме хвана за ръката с изненадваща сръчност и ме изправи на крака, преди да падна.
– Внимавай, момиче!
– Благодаря, господарю!
Малко огорчена, аз поизостанах. Той наистина беше твърде мил за съпруг на Лепида. А аз всеотдайно се бях молила да се падне някое чудовище.
– О, вижте! – като пусна ръката на Маркус, Лепида си проправи път сред тълпата с лакти. – Вижте, ето ги!
Надзърнах над рамото на Полий. Олтарът на Юнона, богинята на брака. А високият румен млад мъж до жреца трябва да е младоженецът. Той беше в добро настроение, закачаше се и се шегуваше с прислугата си.
– Хубав е – съобщи Лепида, – макар и дебел. Не мислиш ли?
Маркус изглеждаше развеселен.
– Семейство Флавий имаме склонност към напълняване – каза меко той. – Семейна черта.
– О! Е, той не е наистина дебел, нали? Просто е внушителен.
Тръбенето на императорските фанфари проряза слуха ни с бронзовия си звук. Слуги в празнични премени започнаха да се точат покрай нас. Преторианската гвардия се строи отстрани на пътя със своите церемониални доспехи и червени пера и очерта пътя на младоженката.
– Това ли е Юлия? – проточи шия Лепида.
Аз разглеждах императорската племенница с любопитство – онази, която уж искала да стане девица весталка. Беше много дребна, косата – сламено безцветна, фигурата – стройна и детинска в бялата роба. Пламтящият младоженски воал изсмукваше всичкия цвят от лицето . Бледите устни се усмихваха, но усмивката не изглеждаше истинска, ами като за сватба.
– Няма подходящия тен, за да носи червено – каза господарката ми твърде тихо, за да я чуе годеникът . – Кожата е като неузряло сирене. Аз ще изглеждам много по-добре на моята сватба.
Младоженците сплетоха ръцете си в знак на съюз и произнесоха ритуалните думи: "Quando tu Gaius, ego Gaia". Размениха си късчета от ритуалния сладкиш, пръстените. Брачните договори бяха подписани. Жрецът напевно произнесе молитвата, а мучащият бял бик проля кръвта си по мраморните стъпала като жертвоприношение за Юнона. Обикновено императорските сватби се провеждаха в по-интимен кръг, но император Домициан беше любител на публичната помпозност. А и зрителите – също.
– Тя трябва да се усмихва – критикуваше Лепида. – Никой не иска да вижда младоженка, която изглежда като труп на собствената си сватба.
Преди процесията младоженецът трябваше да изтръгне девойката от обятията на майка , като символ на кражба. Майката на Юлия беше покойница; чичото я заместваше. Юлия спусна червения воал върху белезникавата си коса и кротко се остави в ръцете му. Докато женихът с двете си ръце се опитваше да я издърпа, погледът ми се вдигна към императора.
Беше висок мъж, енергичен и с добро телосложение, малко над два пъти по-възрастен от мен. Той отразяваше слънцето с избродираното си със злато пурпурно наметало и златна диадема. Едри флавиевски плещи, които щяха да затлъстеят, когато остарее. Румени бузи и широки, добронамерени черти.
Очите ми се преместиха обратно върху племенницата му, сгушена в прегръдките на новия си съпруг. Стана ми жал за нея. Робиня да съжалява императорска роднина – не знам защо го изпитах. Тогава тя вдигна очи, които за момент се срещнаха с моите, и в мига преди да сваля погледа си към земята, аз видях, че в деня на собствената си сватба – светъл и красив пролетен ден, когато целият свят лежеше в краката – Юлия Флавия се чувстваше изгубена и ужасена, и сама.
– Е, това беше! – Полий плесна с ръце и аз, стресната, подскочих. – По-добре да вървим към арената. Първото представление е наистина великолепно, уверявам ви. Намерих дузина раирани коне от един африкански търговец; той ги нарича зебри. По предложение на сенатор Норбан наехме носилка и хванахме прекия път по улица "Марс". Аз подтичвах зад тях пеша, докато Лепида се притискаше към своя годеник и с внимание следеше всяка негова дума, като го поглеждаше изпод дългите си черни мигли. Паяк, оплитащ муха в паяжина.