Господарката на Рим
Шрифт:
– Какво добро момиче си, Теа – каза той, сънливо галейки бедрото ми. – Хайде, бягай сега.
Дръпнах надолу туниката си и се измъкнах през вратата. Вероятно утре щеше да ми даде медна монета.
ЧАСТ ПЪРВА
Вчера Тит Флавий Домициан беше просто моят раздразнителен и доста странен чичо. Днес той е Господар и Бог, Понтифекс Максимус, император на Рим. Както баща ми и дядо ми преди него, сега той е господар на света. И ме е страх.
Но той се държи мило с мен. Казва, че скоро ще се омъжа за братовчед си Гай, и ми обеща великолепни игри за празненството. Не можех да му кажа, че мразя игрите. Той се опитваше да бъде мил. Казва, че неговата императрица ще ми помогне с избора на сватбена дреха. Тя е много красива със зелената си коприна и смарагдите и се шушука, че той е луд от любов по нея. Също се шушука, че тя го мрази – но хората обичат да шушукат.
Взирам се в пламъка, докато не станат два.
Страх ме е. Винаги ме е страх. Сенки под леглото, силуети в мрака, гласове из въздуха.
Чичо ми гледаше как хиляди мъже умират на арената днес – а спаси само един. Той мрази останалите от семейството – но е мил с мен.
Какво ли иска чичо ми? Дали изобщо някой знае?
Веста, богиньо на домашното огнище и семейството, бди над мен! Нуждая се от теб сега.
Глава първа
Седем месеца по-късно атмосферата в школата за гладиатори на улица "Марс" беше ведра, празнична и мъжествена, когато уморените бойци минаха вкупом през портите. Двайсет мъже бяха излезли, за да участват в главната битка в игрите в чест на Церера, и четиринайсет от тях се бяха върнали живи. Достатъчно добър резултат, че да накара победителите да крачат наперено, докато минаваха в редица през тесния, осветен от факла коридор, като захвърляха доспехите си в кошовете.
– … промуших оня грък право в стомаха! Най-красивото произведение, което някога съм
– … видя ли как галът наръга в гърба оня кучи син, Лариций? Вече няма да ни гледа високомерно над дългия си нос
– … лош късмет за Тезей. Видях как се хлъзна по пясъка. Ариус метна шлема си с пера в коша и напълно пренебрегна роба, който ентусиазирано му честити победата. Оръжията вече бяха събрани, разбира се – грабваха ги от ръцете им в момента, в който боят приключеше.
– Първи двубой? – Един бъбрив тракиец метна шлема си в коша върху този на Ариус. – За мен също. Не е зле, а?
Ариус се наведе да отвърже защитните брони на краката си.
– Добра работа свърши с Африканеца днес. На мен ми се падна един от ония мършави гърци от изтока; беше доста лесно. Хей, може би следващия път ще ми се падне Белерофон и тогава наистина ще изкарам цяло състояние.
Ариус развърза предпазната броня от ръката, с която държеше меча, и я пусна в коша. Другите бойци вече се тълпяха в дългата зала, където им раздаваха храна и говореха разпалено, докато сядаха покрай дървените маси и се протягаха за каните с вино.
Май си от мълчаливите, а? – побутна го с лакът тракиецът. – Е, от къде си? Аз дойдох от Гърция миналата година.
– Млъквай – каза Ариус на своя груб латински.
– Какво?
Като блъсна тракиеца с рамо, докато минаваше покрай него, Ариус влезе в залата, подмина дървените маси и платата с хляб и месо. Наведе се и грабна първата кана с вино, която видя, после излезе по едно друго зле осветено коридорче.
– Не му обръщай внимание – чу как изръмжава гласът на друг боец към тракиеца. – Той е раздразнителен кучи син.
Стаята на Ариус в гладиаторските казарми представляваше тясна гола килия. Каменни стени, сламена рогозка, капеща лоена свещ. Той седна свит на пода, като намести гърба си върху стената и преполови каната с няколко последователни глътки. Евтиното грозде остави кисел вкус в устата му. Нямаше значение. Римските вина хващаха бързо, а всичко, което искаше, беше да е бързо.
– Чук– чук! – зачурулика един глас на вратата. – Надявам се, че още не си заспал, мило момче.
– Разкарай се, Галий.
– Тц– тц. Така ли се отнасяш към своя ланист? Твоя господар? Да не говорим, че и твой приятел?
Галий се намъкна вътре, едър и червендалест, в своята безупречна тога, със злато, блестящо на всеки от пръстите му, с масло от магнолия, лъщящо върху всеки накъдрен кичур, а едно малко, нагиздено с коприна момче роб стоеше до него. Собственикът на школата за гладиатори на улица "Марс".
Ариус изпсува под носа си. Галий се изсмя.
– Не, не, не за това съм дошъл. Дойдох да те поздравя. Такъв великолепен дебют. Когато така чисто отсече главата на Африканеца, че тя отхвръкна във въздуха… Толкова драматично! Бях малко изненадан, разбира се. Такава всеотдайност, такава свирепост от някой, който час по-рано се кълнеше, че изобщо няма да се бие. Ариус сръбна още една голяма глътка вино.
– Ех, колко е хубаво човек да се окаже прав. Първия път като те видях, знаех, че имаш потенциал. Малко си старичък за арената, разбира се, на колко си години, между другото? Двайсет и пет, трийсет? Не си младеж, но в теб определено има нещо.
Галий лениво размаха сребърния си медальон.
Ариус го погледна.
– Ще имаш още срещи в следващите игри, разбира се. Нещо малко по-голямо и по-грандиозно, ако мога да убедя Квинт Полий. Самостоятелна среща, вероятно. И този път – Галий хвърли към него режещ като стъкло поглед – няма да се налага да се тревожа дали ще участваш, нали?
Ариус остави каната с вино до стената.
– Какво е "рудиус"?
Въпросът изненада Галий.
– Рудиус ли? – примигна той. – Скъпо момче, откъде изобщо си го чул?
Ариус вдигна рамене. Те всички бяха стояли и чакали в мрака под Колизеума, преди да дойде техният ред, нервни и възбудени, с ръце на оръжията си. "Пожелавам ви да има рудиус за всички нас",беше измърморил един от другите мъже. Мъж, който загина почти веднага под тризъбеца, затова Ариус не можа да го попита какво значи.