Господарката на Рим
Шрифт:
Да. Докато е жив, докато успява да оцелее, той само ще се издига към върха.
"Какви са новините в Рим?" – питаше Лепида след кратко описание на прохладните ветрове на Тиволи и успокоителните дъждове, на успеха на местните приеми и сред момичетата на Тиволи, които направо ударила в земята. В отговор написах цветущ отчет за гуляите на Ариус, като изброих всяка една пословична красавица, която, според слуховете, му е предложила услугите си безплатно, и в знак на добра воля споделих личното си мнение, че ги е изпробвал всичките.
"Ама ти наистина си прекалено бъбрива! – написа тя ядосано. – По-добре започни да носиш онези неща веднага, по едно седмично. И не си мисли, че няма да разбера, ако съвсем удобно за теб ги загубиш някъде".
"Онези неща" бяха пакет с писма: написани предварително на скъпа хартия, запечатани и ароматизирани, адресирани до "Ариос Гладиатора" с не твърде грамотните писания на Лепида. Аз чинно взех едно и поех към улица "Марс".
– О, да – измърка Галий, – ти беше прислужницата на Лепида и носиш пратка от господарката си? Ах, тези благородни дами и техните кроежи! Не се тревожи, ще ви оставя насаме.
Той изчезна, като ме остави сама с Варварина.
За миг ние просто се спогледахме.
– Нося писмо от господарката си – казах ясно.
– Не мога да чета – сви рамене той. – Мога само да се бия.
– Имам задачата да ти го прочета. – Изкашлях се, взех писмото и счупих печата.
"Скъпи Ариос – четях и усещах как бузите ми пламват. – Колко ужасяващо скучно е тук в Тиволи без игри. С такова нетърпение очаквам галдиаторските представления, когато се зъвърна. Аз убедих баща си да ти отреди главно място. Надявам се, че не си ме зъбравил напълно. Лепида Полиа".
Сгънах писмото.
– Отговор?
– Не.
Той се беше облегнал на стената, скръстил ръце пред широките си гърди, загледан през прозореца.
– Това няма да хареса – казах аз и в този миг забелязах, че един белег зад ухото му нарушаваше равната линия на червеникавата му коса.
Никакъв отговор. Поклоних се, обърнах се да си вървя и...
– Стори ми се, че те видях в "Златния петел" миналата седмица.
– Да. Собственикът на таверната харесва как пея.
Видях Ариус там на следващата вечер, пиеше. Глух за песните ми.
Друго писмо следващата седмица.
– Без отговор – каза той.
– Добре.
– Днес е горещо.
– Горещо?
– О… или може би не. В Иудея вероятно става много по-горещо.
– Не, не, наистина е горещо.
Всяка седмица идвах с поредната бележка на Лепида, пълна с правописни грешки. Четях ги на глас. После чаках свенливите реплики, които неотменно следваха.
– Пак си се рязала? – посочи той един ден прилежно превързаната ми китка.
– Да – казах спокойно, като обърнах ръцете си, за да скрия белезите.
Твърде късно.
– Китките ти изглеждат като гърба ми – отбеляза той и ме погледна.
Просто очи, сиви очи, и не толкова студени, колкото хората твърдяха, че са.
Сред робите на Полий имаше една перачка, стара жена от Бригантия. Помолих я да ме научи на някоя песен, песен от Британия. Беше нещо прекрасно, което омайваше слуха, а странните думи се лееха хладни и гладки от устата ми.
– Песен за дома – каза старата жена, – като всички робски песни.
На следващия ден в "Златния петел", вече призори, когато пияниците оклюмваха глави, а Ариус пиеше мрачен в своя ъгъл, аз изпях бригантийската песен за дома. Изпях я ниско и меко, така че мелодията се плъзна хладно през бездушната стая, изпях я така, че влажен островен бриз освежи застоялия въздух, изпях я, застанала над самия Ариус, докато той стоеше впил поглед във виното си. Не погледна нагоре, но...
– Къде я научи? – попита ме следващия път, когато дойдох с една от бележките на Лепида.
Свих рамене.
– От една робиня.
Не каза нищо повече, но започвах вече да отличавам равнодушието от преминаващите сенки по лицето му, проблясъците и огънчетата в очите му… и бях доволна.
Жегата го подлудяваше. Скуката, бездействието, но най-вече мързеливата знойна жега. Той се ужасяваше от арената, будеше се потен, когато споменът за аплодисментите нахлуваше в главата му, но мисълта за наближаващите игри ставаше по-поносима. Всичко беше по-поносимо от това да чувства как собствената му кръв кипи във вените.
Той излезе на двора, където пладнешкото слънце нажежаваше въздуха и носеше вълни от мараня над твърдия пясък, след това грабна дървения меч. Свали туниката си и започна да тренира – безмилостни механични движения, които удовлетворяваха поне тялото му, ако не духа му. Треньорът му нареди да се упражнява срещу един грък, а Ариус, без да изчака поздрава му, се нахвърли и изби меча му с подмолен страничен удар.
– Я по-кротко! – Гъркът отскочи от пътя му. – Това е просто тренировка!
Убий го, шепнеше демонът в главата на Ариус.
Той се втурна напред. Гъркът вдигна меча си и дървото се удари в дърво с тъпо изскърцване. Мечът на Ариус се счупи при дръжката и се разхвърчаха трески. Гъркът отскочи назад, а Ариус се хвърли към него и заби счупената дръжка на меча си в носа му. Гъркът се строполи и двамата се претърколиха в ожесточена борба на земята. Ариус сложи ръцете си върху потното му гърло, грапаво от полепналия пясък Убий го. Убий го.
– Достатъчно, скъпо момче.– Той примигна.
– Пести се – каза лениво Галий от сянката на портата, – искам те свеж за игрите Романии през септември.
Пръст по пръст Ариус отпусна хватката на ръцете си. Дръпна се назад. Изправи се на крака. Беше облян в пот.
– Ти, мръсен кучи син! – изръмжа гъркът. – Счупи ми носа!
Убий го, шепнеше демонът в главата на Ариус. Искаш го. Убий го.
Обърна се и си тръгна. Докато прекосяваше двора, усещаше сърдитите погледи на другите бойци. На улицата, от другата страна на решетките, го зяпаха любопитните очи на минувачите. Зачуди се колко време бе изминало, откак животът му беше постоянно наблюдаван от непознати.