Господарката на Рим
Шрифт:
– Косата ти?
Когато свалих червения воал, Маркус посочи към купчината къси къдрици, оформянето на които беше отнело на Ирис и машата цялата сутрин.
– Ами една много зла стара жена с ножица ме завлече в някаква тъмна уличка – казах непринудено. – Вероятно точно в този момент пришиват косата ми към перуката на някоя плешива матрона.
Това беше историята, която пробутах и на баща си, когато се прибрах от гладиаторските казарми с коса, окастрена почти до кожата. Ох, можех да накарам да хвърлят Ариус на лъвовете, но първо трябваше да обясня на татко защо изобщо съм отишла в стаята му, а дори и благосклонността на татко си имаше граници… Не. По-добре щеше да бъде да се погрижа за Ариус когато му дойде времето.
Но докато се върне от едногодишното си турне из провинцията, татко вече беше повишен от организатор на игрите в претор и нямах никакъв шанс. Е, някой ден ще да успея да му отмъстя! Винаги успявам!
– Поне са ти взели само косата… – Маркус беше доста загрижен и аз го дарих с най-омайната си усмивка. Погледът му омекна и той взе ръцете ми в своите и ме накара да седна: – Лепида, нека ти разясня нещо… – Седна до мен. – Това, което ще става тук, го определяш ти! Ако искаш този брак да бъде формален и само за известно време, ще го разбера!
– Не ставай смешен, Маркус – направих гласа си нежен и съблазнителен. – Искам да съм добра съпруга. С деца и… – понадиплих разни красиви думи по темата и гледах как погледът му съвсем омеква, а веднага щом се наведох към него и го целунах… Е, това беше всичко.
Изобщо не беше ужасяващо. Нищо, от което да ти побелее косата. Маркус беше точно какъвто очаквах да бъде. Нежен. Деликатен. Внимателен. Малко прекалено внимателен. Не искам да се отнасят към мен сякаш съм направена от стъкло. Обичам малко да си… поиграят с мен. Но, разбира се, въздишах и го гледах с обожаващ поглед и му казвах, че е прекрасен, а той дори и не заподозря, че когато затварях очи, го правех, защото не можех да гледам голото му деформирано рамо, без да изпитам отвращение. Но си струваше, защото ми позволяваше да правя всичко, което пожелая. Да ходя, където пожелая. Да харча, колкото пожелая Въздъхнах и прокарах сребърния гребен през косата си. Какви славни години бяха! Маркус се отправяше към Сената всяка сутрин, а вечер аз се измъквах на пиршества за цялата нощ. Наистина, понякога се чувствах доста привързана към Маркус. Не си бях мислила, че ще остана омъжена за него толкова дълго – лесно можех да се прехвърля на някой по-млад и хубав още през първата година, – но бързо научих, че толерантен стар сенатор е по-добре от ревнив млад войник.
– Имаш ли нещо против, ако изляза? – не забравях да го питам от време на време. – Обожавам приемите и пиесите, скъпи. Аз просто не съм толкова умна и интелигентна като теб.
– Не, ти си млада, прекрасна и много очарователна! – Той ме целуваше по бузата. – Така че върви да се забавляваш.
Винаги му благодарях сладко, преди да се обърна и да се впусна в забавления. Какви приеми! Вино, музика и красиви мъже, които ми правеха комплименти, мъже, които се тълпяха около лектуса ми и ми казваха, че съм красива, мъже, които дори не биха ме погледнали една година по-рано, но които сега ме желаеха, защото бях патрицианката Лепида Полиа и имах дремещ стар съпруг, който ми позволяваше да правя каквото си поискам, а аз се погрижих да стана най-красивата жена в Рим.
Научих се как да си гримирам лицето така, че да изглеждам елегантна, а не като провинциалистка. Научих се как да завързвам столата си небрежно на рамото, така че коприната да изглежда сякаш всеки миг ще се смъкне. Научих се как да се движа съблазнително в тези коприни. Научих се как да се смея с очи и да обещавам най-различни удоволствия с миглите си. Научих се да използвам провлечения говор на хората от висшето общество, който незабавно разкриваше кой е от елита и кой не е. Научих, че наистина смятат баща ми за доста непохватен, така че хората, които бяха важни за мен, по-добре да не ме виждаха с него. Научих за отварите, които можеш да изпиеш, за да се предпазиш от бременност. Научих, че една омъжена жена може да прави всичко, което си поиска, стига мъжът да не го е грижа или поне да не забелязва. О, колко много научих!
– Как можа веднага след като я роди, така напълно да се откъснеш от дъщеря ни?! – питаше ме Маркус, омагьосан, надвесен над люлката.
– Не искам да я разглезвам, скъпи И тръгвах в коприните с цвят на нефрит или сапфир, показвах раменете си повече от всякога – добре че бременността не развали фигурата ми! – за да се срещам със сенатори, войници и трибуни, защото една омъжена жена с дете, което без съмнение е от съпруга , можеше да прави каквото си поиска
– Толкова дълго те чаках! – изръмжа Луций Марцелий, а и Авъл Дидианий, а и онзи доста впечатляващ африкански боец с тризъбец, който не говореше много, но пък беше повече от готов да си поиграе с мен. Доста бях разочарована, когато Ариус го уби на арената.
Маркус не заподозря нищо. Това беше друг урок, който научих. И колко прекрасно беше всичко – и приемите, и бижутата, и пиршествата, и мъжете! Лепида Полиа – примата на Рим! Винаги съм си знаела, че ще стане така! Винаги! Точно каквото заслужавах!
И тогава изведнъж – край! На всичко! Запратена в Брундизиум, хубав малък крайморски град с разкошни летни вили и сапфиреносиньо пристанище с твърде много екзотични езици, отекващи по доковете – но на стотици левги от Рим… А Маркус – винаги милият, винаги любезният Маркус – изведнъж се беше превърнал в каменна стена.
Гласът на Ирис прекъсна мислите ми:
– Да ви облека ли нощницата, домина?
– Да.
Внезапно ми опротивя червената стола. Червено – сватбеният цвят, цветът, който носех, когато се омъжих за Маркус. Маркус – виновният за това, че съм изолирана тук!
Стъпките на Ирис се отдалечиха и аз наблюдавах отражението си в полираната стомана. Изглеждах невероятно съблазнителна. Косата ми беше израснала отново чак до талията, като блестящ синкавочерен водопад. Как можеше съпругът ми да ми откаже каквото и да било?
– И какво стана после? – измънка Сабина, като се прозяваше.
– Ще довършим приказката утре, скъпа. Вече си почти заспала.
– Не съм… – тя отново се прозя.
Маркус погали меката кестенява коса. Беше толкова копринена, също като на Лепида. Той се усмихна и изпита мълчалива благодарност към жена си, че го беше дарила със Сабина. Първата му жена не искаше деца; Паулиний беше случайност, за която тя обвиняваше Маркус.
– Е, надявам се, че наистина аз съм виновникът, Тулия – беше казал той в опит да се пошегува, а тя грабна един мраморен бюст на баща му и го метна по него.
– О, аз не съм Тулия – беше казала закачливо Лепида със съблазнителен глас.
И още през първата година от брака им: Вибия Сабина.
– Лека нощ – каза той нежно на дъщеря си и се оттегли.
– Маркус? – извика Лепида като чу стъпките му отвън. – Влез, скъпи. В този коридор е толкова студено!
… Но го стопли усмивката, с която го посрещна, извръщайки се от огледалото, както и черната коса, спусната по гърба , и трапчинката, играеща на бузата .
– Седни, Маркус. Сгряла съм малко вино Той се усмихна в отговор и се остави топлината да го обгърне