Господарката на Рим
Шрифт:
– Ларций купува музиканти, нали разбираш. Това е хобито му – "Конюшните на Ларций". Тази къща е пълна с флейтисти, барабанисти, свирачи на лютни и един хор от момченца. Не ме гледай така, скъпа, хорът от момченца в тази къща служи само за пеене. Само най-доброто за Ларций! Има око за таланта!
– А той какво печели? – попитах предпазливо.
– Удоволствието да те слуша как пееш. – Тя ме потупа по ръката. – И не се тревожи за това, скъпа моя. Той не притеснява робите. Има си една превзета съпруга в Рим, не че изобщо ходи там, а тук си има мен. И така, кога да очакваме бебето? След два месеца? Ти просто си почивай повече.
Бебето ми се роди трудно, крещеше като демон и ме изцеди като мокра туника, преди господарят ми да започне да ми дава инструкциите си:
– Ще трябва старателно да научиш това, дете мое – хармониите на Аристоксен. Важно е да разбираш хармоничните тонове
– Ларций, престани! – сгълча го Пенелопа. – Та тя роди преди по-малко от трийсет и шест часа. А и това бебе е наистина голямо – добави, поглеждайки към кафеникавия пищящ вързоп, който беше мое дете.
– Много голямо – казах с чувство.
– Но тя дори не разбира разликата между най-високия тон на партений аулос и най-ниския на хипертелеиос! – запротестира Марций.
– Искам да започна с упражненията – намесих се, преди Пенелопа отново да започне да му се кара. – Искам да започна веднага.
Синът на Ариус дойде на този свят, като дигна на крак цялата къща с бебешкия си рев. Той ожесточено дъвчеше собствената си ръка, а косата му вече беше набола на червеникави кичури от меката още главичка. Не можех да го погледна, без смесицата от любов и копнеж, а и без болката да се надигне в гърлото ми. Много по-лесно беше да мисля за тоновете на партений аулос, отколкото за това какво име бих могла да дам на сина си.
Ларций ме заливаше с работа. Той плащаше за уроците ми по пеене и по свирене на лира, педантично критикуваше техниката ми, научи ме на триковете в изпълнението.
– Не поощрявай низките страсти на публиката, Теа. Привлечи ги към себе си.
От къде знаеше толкова много? Той беше патриций, специалист по римско законодателство, който никога през живота си не беше изпълнявал музика пред публика.
– И все пак трябва да признаеш – казваше той, когато му противоречах, – че що се отнася до музиката, винаги съм прав!
Пенелопа ме къпеше в мляко, за да избели кафявата ми кожа, миеше косата ми с отвара от градински чай и бъз, за да придаде блясък, мажеше ръцете ми с масла, за да омекоти старите мазоли.
– Ти вече си творец! – казваше тя, докато ме учеше на етикета за изискана вечеря и на елегантно водене на разговор. – Ще ти трябва сценично име. Нещо студено и възвишено, струва ми се. Калиопа, може би, или Ерато – музите на епоса и на поезията.
И така аз преминах от Леа от Масада, през Теа на Ариус, до безименна курва от крайбрежието, и накрая – до най-новия славей на Ларций – и като цяло, животът беше хубав! Всичките музиканти на Ларций носеха малък меден пръстен, на който беше гравирано името му, но иначе господството му не ни тежеше. Дотолкова не ни тежеше, че беше трудно да повярвам, че бяха изминали пет години. Пет години уроци по пеене, упражнения с лира, бъбрене с гостите и спорене с Ларций за интерпретациите на песните. Пет години на музикални изяви: интимни вечери, изискващи тихи любовни балади, шумни прощални пиршества, където се слушаха само жизнерадостни пиянски песни. Пет години. Както бях правила всяка нощ през последните пет години, аз се въоръжих със сивата си туника и сребърните гривни, взех си лирата и отидох да погледна спящата си рожба, преди да изляза, беше точно на пет и си имаше име, но не беше това на баща му. Вече никога, никога не мислех за баща му.
– Чувам, че ухажваш някаква музикантка. Или беше танцьорка?
Паулиний потърка гузно челюстта си.
– Всичко ли знаеш, татко?
– Просто си държа ушите отворени, момче. – Гласът на Маркус звучеше развеселен.
– Тя е великолепен творец – каза Паулиний твърдо.
– Не се съмнявам в творческите способности, която и да е тя.
Те излязоха в градината под сянката на лозата и Паулиний забави крачката си, за да хване ритъма на накуцващия си баща. Папратите грееха в зелено под слънчевата светлина, фонтанът със сините плочки ромолеше успокоително, а робите минаваха покрай тях с кани и кошници с пране. Всички се усмихваха на своя господар.
– Не е ли време да се ожениш? – продължи Маркус. – Би ми харесало да си имам снаха.
– Да заведа жена в преторианските казарми? Боговете на домашното огнище много ще се разстроят.
– Може да живее тук, докато ти си на служба. Къщата е достатъчно голяма за две жени.
– Така ли? – каза Паулиний с нотка на съмнение.
Маркус се изсмя.
– Лепида не е от ревнивите. Ще се радва да има компания.
– Но тя си има собствени приятели, нали?
– Да – отговори той кратко, – не точно от типа приятели, които аз бих искал да има. Момиче на нейната възраст в същата къща… ще се отрази добре. А и на теб ще ти се отрази добре.
– Заклет ерген като теб да възхвалява брака? – усмихна се Паулиний.
– Вече да.
Паулиний погледна баща си: самият образ на августейшия му дядо в обикновена груба туника и сандали, излъчващ задоволство. Маркус се усмихна.
– Искаш ли малко грозде? Тази година имаме хубава реколта. Или поне така казва икономът. – Той се спря до лозата, която се увиваше по стълбовете в градината. – Опитвам се да науча повече за гроздето. Мисля си да напиша трактат, в който да сравня упадъка на републиката със загниването на лозите през есента. Но дори не знам дали лозите загниват през есента. Единственото, което знам, е, че имам зряло грозде на масата си, независимо от сезона. Ето опитай това.
Паулиний опита гроздето. Кисело и със семки.
– Прочетох последния ти трактат за намаляващата раждаемост и възможните решения на проблема. Но беше много над нивото ми, естествено… – Той седна на мраморния ръб на фонтана. – Какво мисли императорът за него?
– Императорът? – Маркус откри още един изсъхнал грозд. – Бих се изненадал, ако изобщо е чувал за него.
– Император Веспасиан винаги четеше трактатите ти. – Паулиний тихичко пусна половината от гроздето си във фонтана зад гърба си.
– Домициан не е голям любител на четенето. И ако все пак стигне до това да го прочете, едва ли ще му направя добро впечатление. Той мрази всякакви политически разсъждения.
– Но ти просто предлагаш разрешение на проблема с ниската раждаемост. Какво политическо има тук?
– Може да го приеме като критика, че не е успял да остави наследник.
– О! – Паулиний се опита да осмисли чутото. – Императрицата… Е, наистина десетгодишен брак и никакъв резултат, освен няколко скандала. Той би бил в правото си да се разведе с нея, но ти настояваше да я върнат обратно, така че вероятно си смятал, че тя е по-добър вариант от...