Господарката на Рим
Шрифт:
– Както кажеш, татко.
Те се отправиха към атриума, крачеха с еднаква походка с ръце, кръстосани зад гърба, превитото рамо се докосваше до стройното.
Съдбата ми беше отредила да бъда императорска любовница. "Лепида Полиа – любовницата на императора" – колко по-добре звучи от "Лепида Полиа – сенаторска съпруга". От момента, в който зърнах за пръв път император Домициан, знаех че ще бъде мой. Единственото, което трябваше да направя, бе, ами всъщност – да се добера до него.
– Съпругата ми, цезаре – ме беше представил Маркус на първия ми императорски прием. – Лепида Полиа.
Направих много нисък поклон.
Наш Господар и Бог – така обичаше да се обръщат към него. Господар и Бог. И аз не бих имала нищо против да се обръщат към мен с Господарка и Богиня. Да, това определено много би ми се харесало.
Наблюдавах го през цялата вечер, докато Маркус бъбреше за данъците. Домициан съвсем не беше непривлекателен. Висок. С едри рамене. Румени бузи. Военен вид, но не толкова скован като Паулиний. Дистанциран с благородните си гости, радушен с военачалниците. А що се отнася до императрицата му, ами спокойно можеше да мине за статуя предвид вниманието, което той обръщаше.
Не че тя беше единствената ми конкуренция. Бях чула слухове за Домициан и племенницата му. Ако слуховете бяха верни – ако го беше отдалечила от някога обожаваната от него до безумие съпруга, – то тя трябваше да притежава нещо забележително.
Е, гледах я цяла вечер и не забелязах нищо зашеметяващо. Крехко дете: с ленена коса, стройна осанка, големи очи, мълчалива. Колко патетично. И колко странно. След като стоеше сгушена на лектуса си близо два часа, тя изведнъж стана и се запъти към далечния край на залата, като си мънкаше нещо сама на себе си. Разговорите спряха напълно, когато императрицата стана, хвана я за ръката и я отведе обратно до лектуса.
– Яж, Юлия! – нареди Домициан нетърпеливо и тя нападна чиниите като примряло от глад куче, тъпчейки храна в устата си, докато бузите се издуха. Не откъсна нито за миг безцветните си очи от своя чичо, сякаш се боеше, че той ще я намушка с ножа от масата.
Домициан се върна при своите военачалници и изобщо не погледна към нея до края на вечерта. Аз също напълно игнорирах Юлия след това, а скоро тя изобщо спря да идва на императорските вечери. Малка особнячка.
Маркус изпитва някаква необяснима симпатия към нея.
– Винаги е била толкова крехка – каза той след една вечеря, когато Юлия прекара цялото време, кашляйки в чашата си с вино и бърборейки глупости всеки път, когато някой се опиташе да я заговори. – Горката Юлия!
– Горката Юлия – съгласих се аз.
Особнячка, а и луда. Дори и императорът да се е интересувал от нея, едва ли все още е така. Крайно време е някоя нова да дойде на сцената. Той беше имал много любовници, но никоя не беше успяла да се задържи за дълго.
Аз щях да се задържа.
– Лепида… – Тъмните му очи се спряха на моята лилава копринена стола, само с един нюанс по-светла от собствената му императорска мантия. – Колко величествено!
– Благодаря, Господарю и Бог наш! – Вместо скромно да сведа поглед, аз дръзко го погледнах в очите.
– Пееш ли, Лепида? – обърна се той неочаквано към мен, докато похапваше печен паун, по-късно същата вечер.
Усетих как замлъкнаха разговорите, когато погледите се насочиха към мен.
– Не, Господарю и Бог наш! – казах аз с тихия пищен глас, който бях упражнявала като малка в атриума.
– Жалко – той се обърна и щракна с пръсти да му донесат каната с вино.
А аз се наведох към него и казах:
– Казват, че боговете имат чувствително ухо за музиката.
Очите му се задържаха върху мен, когато се обърнах непринудено, облегнах се и пренасочих цялото си внимание, цялото си очарование към седящия от дясната ми страна млад трибун, който за малко да си прекатури чашата от вълнение.
И друг поглед се прокрадна към мен, освен този на Домициан: издължените тъмни очи на императрицата. Преструваше се, че е развеселена. А аз знаех, че се гърчи от ревност.
Следващата седмица – покана. Един императорски служител в бял лен и златни гривни със съобщение, че аз, Лепида Полиа, съм поканена да вечерям с императора на следващата вечер. Лениво благодарих, сякаш и преди бях получавала хиляди подобни покани, и веднага, щом той се поклони и си тръгна, затанцувах от щастие, въртях се наоколо из зимната градина като лекомислено момиченце.
Лекомислието, разбира се, трябваше незабавно да бъде оставено настрана. Трябваше да си приготвя оръжията: синьо, за да подчертае очите ми, или червено за по-драматично? Розовите перли, които Маркус ми подари в деня на сватбата, или сапфирите? Мускус или рози? Извадих всички туники от гардероба си и докарах мудната Ирис до сълзи, докато се спра на кървавочервена коприна със златни гривни на двете ръце и с един рубин на челото. Изтънчено, чувствено, съблазняващо.
– Лепида?
– Почивам си, Маркус.
Докато Ирис боядисваше ноктите на краката ми в аленочервено, си мечтаех за бижутата, с които Домициан можеше да закичи шията ми.
Той отвори рязко вратата, а аз бързо подготвих сладката си усмивка.
– Маркус? Какво – Той ме прекъсна:
– Получила си покана за вечеря? От императора?
– Ами да.
Кой от робите му беше казал? Изобщо не бях планирала да разбере. По-добре му беше там, в обичайната за него мъгла на неведение.
– Възнамеряваш да отидеш?
Очите му пробягаха по разпръснатите ми кутийки с руж и шишенца с парфюм, по отворените ковчежета с бижута, по дрехите, намятани върху всички столове.
– Как да откажа на императора, Маркус? – попитах с най-медените си нотки.
Маркус протегна ръка и ме погали по бузата.
– Ирис – каза той, – би ли предала нещо на иконома? Кажи му незабавно да изпрати съобщение в двореца. Лепида Полиа е болна.
Изправих се изумена.
– Какво?
Гласът му беше по-силен от моя.